— Така ви искам — сопна се господин Бял. — Заемете се отново с…
Незнайно откъде долетя шоколадово яйце и се натроши на калдъръма. Тълпата се люшна напред, но господин Бял размаха брадвата.
— Не мърдайте! Не мърдайте! — запищя той. — Вие тримата, открийте виновника! Хвърлиха това нещо иззад онази сергия! Никой да не докосва кафявото вещество!
Наведе се и предпазливо взе голямо шоколадово парче. Макар че ръката му трепереше, а на челото му изби пот, той изпъна ръката си нагоре и тържествуващо завъртя брадвата. Гъмжилото изпусна обща въздишка.
— Убедихте ли се? — изкрещя на всички. — Тялото може да бъде подчинено! Ще намерим начин да понесем живота! Ако сте послушни, може би ще получите от кафявото вещество! Ако сте непокорни, ще опитате острието! Аха…
Отпусна ръце, щом видя, че влачат към него боричкащата се Единна.
— Първооткривателката… — промърмори той. — Изменничката… — Доближи я. — Е, какво предпочиташ? Брадвата или кафявото вещество?
— Нарича се шоколад! — троснато го осведоми Единна. — И аз не го ям.
— Тепърва ще видим — обеща господин Бял. — Твоят съучастник май предпочете брадвата!
Посочи трупа на Лу Цзе.
По-точно голия калдъръм, където доскоро лежеше трупът.
Нечия ръка го тупна по рамото.
— Ех, защо — промълви глас в ухото му — никой не иска да повярва в Първо правило?
Над тях небето се озари от сини пламъци.
Сюзън тичаше към магазина за часовници.
Погледна встрани и видя Лобсанг, който не изоставаше. Изглеждаше като човек, само че малцина сред хората са обгърнати от синьо сияние.
— Около часовника ще има сиви твари! — подвикна му тя.
— Ха! То се знае!
— Какво ще правиш?
— Ще го разбия!
— Така ще унищожиш историята!
— Е, и?
Той се пресегна и хвана ръката й. Тръпката плъзна чак до рамото й.
— Не е нужно да отваряш вратата! Не е нужно да спираш! Върви право към часовника!
— Но…
— И не ми говори! Трябва да си припомня!
— Какво?
— Всичко!
Още със завъртането си господин Бял вдигна брадвата. Но не можеш да имаш доверие на тялото си. То мисли самостоятелно. И когато го изненадат, върши какво ли не, без да предупреди мозъка.
Например устата зейва.
— А, добре. — Лу Цзе вдигна свитата си шепа. — Я си хапни!
Вратата беше рехава като мъгла. В магазина имаше Ревизори, но Сюзън мина между тях като призрак.
Часовникът светеше. И докато тя тичаше към него, започна да се отдалечава. Подът сякаш се удължаваше под краката й и я влачеше назад. Часовникът се ускоряваше към някакъв далечен хоризонт. Уголемяваше се, но и губеше плътност.
Имаше и друго Тя мигаше, но светът пред нея не потъмняваше нито за миг.
— Аха — промълви на себе си, — явно гледам не със своите очи. Какво е това? Ръката ми… наглед е нормална, но дали е вярно? Смалявам ли се или раста?…
— Винаги ли се държиш така? — прозвуча гласът на Лобсанг.
— Как? Усещам ръката ти, чувам гласа ти… поне ми се струва, че го чувам, но може да е само в главата ми… но не усещам да тичам…
— Толкова… толкова аналитично…
— Разбира се. Какво очакваш? Да плещя „Ах, лапичките ми, ах, мустачките ми“? Всъщност ми е ясно какво става. Моите сетива ми разказват приказчици, защото не понасят истината…
— Не пускай ръката ми.
— Добре, няма да те пусна.
— Не пускай ръката ми, иначе всяка частичка от тялото ти ще се свре в пространство, несравнимо по-малко от атом.
— Тъй ли…
— И не се опитвай да си представиш как изглеждаме отстрани. Ето го и часовникааааа…
Устата на господин Бял се затвори. Изненадата му премина в ужас, после в потрес, накрая изражението му се вкамени в страшно блаженство.
И той се разпадна като голяма и сложна картина от миниатюрни парченца, които се изръсиха от ръцете и краката му и се стопиха във въздуха. Последни изчезнаха устните.
Лу Цзе побърза да вдигне брадвата и я размаха към останалите Ревизори. Те отскочиха като хипнотизирани от символа на властта.
— На кого принадлежи сега? — попита метачът. — Казвайте, де — на кого се пада по право?
— Моя е! Аз съм госпожица Сивокафеникава!
— Аз съм госпожица Оранжева, значи е моя! Никой дори не е потвърдил, че сивокафеникавото наистина е цвят!
Някой в тълпата промърмори замислено:
— Значи йерархията може да се договаря?
— В никакъв случай! — тропна с крак госпожица Оранжева.