— Вие си решавайте.
Лу Цзе запрати брадвата във въздуха. Стотина чифта очи проследиха падането й.
Госпожица Оранжева стигна първа до оръжието, но госпожица Сивокафеникава успя да я настъпи по пръстите. После мелето стана буйно и объркано, пък и доста болезнено, съдейки по шумовете.
Лу Цзе хвана ръката на изумената Единна.
— Няма ли да тръгваме? И не ме гледай угрижено. Нямах търпение да проверя номера, който научих от един йети. Той беше прав — малко смъди…
Някой в навалицата изпищя.
— Демокрация в действие — отбеляза метачът.
Вдигна глава. Пламъците над света гаснеха и той се питаше кой ли е победил.
Имаше светлосиня светлина отпред и тъмночервена — отзад, а Сюзън недоумяваше как ги вижда, без да отваря очи и да си върти главата. Не виждаше обаче себе си. Единственото, което я уверяваше, че не е безплътна гледна точка, беше лекият натиск върху пръстите й.
И нечий смях наблизо.
— Метачът каза, че всеки трябвало да си намери учител, а после да открие и своя Път. Това е моят. Пътят към дома.
После пътешествието завърши със звук, който твърде неромантично наподобяваше пляскането с дървена линийка по чина — любимото занимание на Джейсън.
А може и да не беше започвало. Стъкленият часовник беше пред нея какъвто го помнеше. Но в него нямаше синкави проблясъци. Просто прозрачен часовник, който тиктакаше.
Сюзън погледна ръката си, хваната от пръстите на Лобсанг, и се взря в лицето му. Той я пусна и каза:
— Стигнахме.
— Заедно с часовника ли?
Сюзън се задъхваше.
— Това е само част от него — възрази Лобсанг. — Другата част.
— Онази извън Вселената ли?
— Да. Часовникът има много измерения. Не се плаши.
— Не вярвам да съм се плашила от нещо през живота си. Не и истински. Аз се ядосвам. В момента също. Ти Лобсанг ли си или Джереми?
— Да.
— Сама си изпросих такъв отговор. Значи си и Лобсанг, и Джереми?
— Вече си много по-близо. Да. Винаги ще помня и двамата. Но предпочитам да ме наричаш Лобсанг. Той имаше по-хубави спомени. Дори когато бях Джереми, не харесвах името си. Аз съм… всичко у тях, което заслужаваше да бъде запазено. Надявам се да е така. Бяха различни, но аз бях и двамата, разделени при раждането от частичка на мига и нещастни. Не мога да не се питам дали все пак няма нещо в астрологията…
— О, има — увери го Сюзън. — Измама, лековерие и глупост.
— Никога ли не омекваш?
— Още не ми се е случвало.
— Защо?
— Ами защото… след като всички в този свят се паникьосат, трябва да остане поне един, който да излее пикнята от обувката.
Часовникът тиктакаше. Махалото се люлееше. Но стрелките не помръдваха.
— Интересно… — промълви Лобсанг. — Да не вървиш по Пътя на госпожа Космипилитска?
— Дори не знам за какво говориш.
— По-спокойно ли дишаш сега?
— Да.
— Тогава да се обърнем.
Личното им време потече отново и един глас зад тях попита:
— Това ваше ли е?
Там имаше стъклени стъпала. А на площадката горе стоеше мъж, облечен като Монасите на историята, с бръсната глава и сандали на краката. Очите обаче казваха повече от външността. Госпожа Ог бе права — млад човек, който е живял много дълго.
Държеше за врата мятащия се Смърт на мишките.
— Ъ-ъ… той сам си е господар — обясни Сюзън, а Лобсанг се поклони.
— Тогава ви моля да го отведете. Не може да щъка наоколо. Здравей, синко.
Лобсанг отиде при него, двамата се прегърнаха официално.
— Татко, това е Сюзън — представи я Лобсанг. — Тя… МНОГО МИ помогна.
— Естествено — усмихна й се монахът. — Тя е самото въплъщение на отзивчивостта.
Пусна Смърт на мишките на пода и го побутна.
— Да, на мен може да се разчита — промърмори Сюзън.
— И ехидството ти е особено интересно — отбеляза монахът. — Аз съм Уен. Благодаря ти, че си с нас. Благодаря ти и че помогна на моя син да намери себе си.
Сюзън гледаше бащата и сина. Думите и движенията им бяха сдържани и студени, но имаше и безмълвно общуване, което остана недостъпно за нея.
— Не трябваше ли да спасяваме света? — попита тя. — Не че искам да досаждам…
— Първо по-важните неща — възрази Лобсанг. — Ще се срещна с майка си.
— Имаме ли вре… — Сюзън поклати глава. — Имаме, нали? Цялото време на света.
— О, не. Несравнимо повече — уточни Уен. — Пък и винаги остава достатъчно време, за да спасиш света.
Появи се Време. Неясна фигура от милиони частици, събиращи се във въздуха, които запълниха някакви очертания и изведнъж… на мястото стоеше жена. Висока, още млада, тъмнокоса. С дълга червено-черна рокля. Личеше, че е плакала, но сега се усмихваше.