Уен хвана Сюзън под ръка и внимателно я отведе настрана.
— Те искат да си поговорят. Да се поразходим, а?
Стаята изчезна. Вместо нея имаше градина с пауни, фонтани и каменна пейка, обрасла с мъх.
Морави се стелеха към дъбрави с грижливо поддържания вид на старо имение, където не расте нищо нежелано. Някъде в гората се обаждаха птички.
— Вижте какво… — подхвана Сюзън. — Аз не… не съм… Разбирам тези неща. Казвам ви самата истина. Не съм глупачка. Дядо ми има градина, в която всичко е черно. Но Лобсанг създаде часовника! Да, де, една част от него го създаде. Едновременно спасява и унищожава света, така ли?
— Семейна черта — напомни Уен. — Същото върши и Време всеки миг. — Сякаш говореше на усърдна, но лишена от проницателност ученичка. — Помисли си за всичко. Изтъркана от употреба дума. Но „всичко“ наистина означава… всичко. Много по-всеобхватна дума от „Вселена“. Съдържа всяка възможна случка по всяко възможно време във всеки възможен свят. Не търси окончателно решение в никой от тях. Рано или късно всяко нещо поражда всичко останало.
— Значи казвате, че един малък свят не е чак толкова важен?
Уен помръдна ръка и на каменната плоча се появиха две чаши вино.
— Всяко нещо е важно като всичко останало.
Сюзън изкриви лицето си в недоволна гримаса.
— Да си призная, тъкмо заради това философите не са ми симпатични. Представят всичко просто и величаво, обаче светът е пълен с бъркотия. Я се огледайте. Хващам се на бас, че тази градина има нужда от редовно плевене и отпушване на фонтаните, пауните пък ръсят пера навсякъде и ровичкат тревата… А ако не е така, значи градината е обикновена лъжа.
— Не, истинска е — увери я Уен. — Поне колкото всичко останало. Но това е съвършеният миг. — Пак й се усмихна. — Вековете напразно се мъчат да проникнат в един-единствен съвършен миг.
— Предпочитам малко по-конкретната философия — сподели Сюзън и опита от виното.
Беше съвършено.
— Не се и съмнявах. Виждам, че си се вкопчила в логиката, както мидата се вкопчва в скалата при силно вълнение. Нека позная… Защитавай малкия личен свят, не тичай с ножица в ръка и помни, че в кутията може да е останал още някой бонбон. — Уен се засмя. — И не се противи на съвършения миг.
Лек ветрец плисна вълнички през ръбовете на фонтаните. Уен се изправи.
— Струва ми се, че срещата на съпругата и сина ми завърши.
Градината избледня. Чашата вече не беше в ръката на Сюзън, обаче остана вкусът в устата й.
Лобсанг стоеше пред часовника. Самата Време не се виждаше, но звънът, изпълнил стаите, се промени.
— Тя е по-щастлива — промълви Лобсанг. — Сега е свободна.
Сюзън се огледа. Уен се дяна някъде заедно с градината. Навсякъде имаше безбройни стъклени стаи.
— Не искаш ли да поговориш и с баща си?
— По-късно. Ще имаме предостатъчно време. Ще се погрижа да имаме.
Толкова старателно намести всяка дума в изречението, че накара Сюзън да го прониже с поглед.
— Ти ли поемаш всичко? Ти ли си времето сега?
— Да.
— Но ти почти изцяло си човек!
— Какво от това?
Усмихваше се като баща си. Според Сюзън това беше благата и вбесяваща усмивка на бог.
— А какво има в стаите? — попита тя заядливо. — Знаеш ли?
— По един съвършен миг във всяка. Безброй.
— Не съм убедена, че наистина съществуват съвършени мигове. Може ли да се прибера у дома?
Лобсанг омота плат от расото около юмрука си и удари предната стъклена вратичка на часовника. Парчетата нападаха по земята.
— Когато се прехвърляме отвъд — заръча й той, — не спирай и не се оглеждай. Ще се разхвърчат стъкла.
— Ще се опитам да се скрия зад някой тезгях.
— Вероятно няма да са там.
— ПИСУК?
Смърт на мишките бе изтърчал върху кутията на часовника и надничаше весело отгоре.
— А с това какво да правим? — замисли се Лобсанг.
— Това може и само да се погрижи за себе си. Никога не се тревожа за него.
Лобсанг кимна.
— Хвани ме за ръката.
Със свободната си ръка той стисна махалото и спря часовника.
В света се отвори синьозелена дупка.
Обратното пътуване беше несравнимо по-шеметно, но когато се оказа, че светът отново съществува, Сюзън падна във вода — кафява, тинеста и воняща на гнилоч. Тя изплува на повърхността въпреки съпротивата на полата си и зашляпа в плиткото, мъчейки се да открие къде е попаднала.
Слънцето беше като заковано за небето, във въздуха натежаваше влага, а само на няколко крачки от нея зееха ноздри.
Хипопотамите са големи и смешни, ако ги гледаш отдалеч. Отблизо са само големи.
Сюзън призова цялата сила на наследствения си смъртоносен глас, съчета го с целия си авторитет в класната стая и кресна: