— РАЗКАРАЙ СЕ!
Едрата твар зашляпа лудешки в стремежа си да се обърне на място, а Сюзън се отправи към брега. Нямаше твърда опора под краката си — водата се сливаше със сушата чрез наноси, тресавища, почернели корени на дървета и мочурища. Около нея кръжаха облаци насекоми и…
… калдъръмът беше кален под краката й, мъглата попиваше тропота на копита…
… и ледът напираше към мъртвите дървета…
… и Лобсанг улови ръката й.
— Намерих те.
— Ти току-що натроши историята — осведоми го Сюзън. — Направо я разби!
Хипопотамът я бе стреснал. За пръв път в живота си узна, че една уста може да побира такива количества лош дъх, грамадни зъби и дълбочина.
— Знам. Нямаше друг начин. Можеш ли да откриеш Лу Цзе? Известно ми е, че Смърт намира всяка жива твар, а щом ти си…
— Добре, де. Ясно — вкисна се Сюзън.
Протегна ръка напред и се съсредоточи. На ръката й се опря извънредно тежкият животомер на Лу Цзе.
— Той е само на няколкостотин крачки в онази посока — махна тя към една заледена пряспа.
— А аз знам кога да го търся — заяви Лобсанг. — Само на шестдесет хилядолетия от нас. Хайде…
Когато доближиха Лу Цзе, той невъзмутимо гледаше отдолу един колосален мамут. Под огромното космато чело очичките примижаваха от усилието да гледат, докато трите мозъчни клетки се спогодят дали натрапникът да бъде стъпкан или хванат с хобота и забит в земята. Първата клетка беше за стъпкването, втората гласува за хващането, а третата се заплесна в мисли за колкото се може повече секс.
В това време Лу Цзе питаше:
— Значи никога не си чувал за Първо правило?
Лобсанг излезе от въздуха до него.
— Трябва да вървим, Метачо!
Лу Цзе май не се учуди, че го вижда, но не се зарадва на намесата.
— Защо си толкова припрян, вундеркиндче? Владея напълно положението…
— А къде е дамата? — намеси се Сюзън.
— До пряспата — упъти ги метачът с палец през рамо. — Когато се дотътри този звяр, тя писна и си изкълчи глезена. Вижте, вече го изнервих…
Сюзън нагази в снега и издърпа Единна.
— Махаме се оттук — съобщи грубовато.
— Видях как му отсякоха главата! — запелтечи Единна. — И изведнъж се изтърсихме тук!
— Да, и това се случва — отбеляза Сюзън.
Единна я гледаше изцъклено.
— Животът е пълен с изненади.
Виждаше обаче колко е съкрушено създанието и се поколеба. Разбира се, беше от онези твари и само носеше… Е, поне в началото само бе носила тялото като един вид палто, но сега… Същото може да се каже за всекиго, нали?
Сюзън дори се бе питала дали човешката душа, ако не е свързана с тяло, не би се преобразила накрая в подобие на Ревизор. Призна честно, че същество като Единна, която с всяка минута все по-здраво се обвързваше със своята плът, е нещо като човек. Това обаче важеше и за Лобсанг. Впрочем и за самата Сюзън. Можеше ли да каже някой къде започва и къде свършва човешкото?
— Да вървим — подкани кротко. — Такива като нас трябва да се подкрепят взаимно.
Досущ като парчета стъкло, въртящи се из въздуха, отломките на историята се носеха, блъскаха и подминаваха в мрака.
Но имаше опорна точка. Вечно повтарящият се ден не изчезваше от долината на Ой Донг. В залата почти всички великански цилиндри бяха замрели, изчерпали цялото време. Някои бяха сцепени, други — стопени. Имаше и избухнали. Или изчезнали. Но един още се въртеше.
Големия Танда, най-старият. Чегърташе бавно върху базалтовата си основа, намотаваше време в единия си край и го размотаваше в другия и поддържаше съвършения ден, както някога бе повелил Уен.
Овнеблъс Ръкоздрав седеше сам-самичък в залата до въртящия се цилиндър, светеше му мъждукаща маслена лампа, а той начесто пускаше стиска лой върху основата.
Нещо изтрака в тъмата и той напрегна очите си. Наоколо се кълбеше пушек от препечен камък.
Драскане, после припламване на кибритена клечка.
— Лу Цзе, ти ли си?
— Надявам се да съм аз, Овнеблъс, но знае ли се напоследък? — Лу Цзе влезе в осветения кръг и седна. — Намират ти работа, а?
Ръкоздрав скочи възбудено.
— Беше страшно, Метачо! Всички са при Мандалата! По-ужасно е от Големия трясък! Парчета история са разпилени навсякъде, а ние загубихме половината цилиндри! Никога не ще успеем да…
— Стига, де. Виждам, че си имал тежък ден. И не ти достига сън, а? Слушай, аз поемам грижата. Ти върви да наваксаш малко с дрямката, бива ли?
— Мислехме, че си се изгубил в света и… — ломотеше монахът.
— Ама се върнах — потупа го по рамото Лу Цзе. — Знаеш онази нишичка зад ъгъла, където поправяте по-малките цилиндри, нали? Там са и наровете, където човек може да си полегне при спокойна нощна смяна, когато и две-три момчета стигат да наглеждат всичко, нали?