— Ами ти? — заяде се Сюзън, макар че вече бе грабнала две кофи.
— Аз ще се тревожа до полуда и тази работа хич не е за завиждане, повярвай ми!
Блъвна пара, замириса на горяща мазнина. Нямаше време за друго освен за търчане напред-назад между кладенците и съскащите основи. Всъщност времето не стигаше и за това.
Цилиндрите се въртяха ту на едната страна, ту на другата. Превключвателите бяха безполезни. Времето прескачаше между Забавителите в червени или сини дъги. Лу Цзе знаеше, че тази гледка би стреснала до обезумяване всеки опитен надзирател на залата. Приличаше на отприщен каскаден изблик, но личеше, че някой го контролира и изтъкава огромна нова картина.
Основите пищяха. Мазнината кипеше. Тук-там се виеха струйки дим. Но залата издържаше. Някой й помагаше да издържи, мислено се поправи Лу Цзе.
Минало и бъдеще струяха във въздуха. Метачът ги усещаше.
А на площадката сиянието обгръщаше Лобсанг. Той вече не докосваше шпулките. Бе прескочил на съвсем друго равнище и не използваше намесата на груби механизми.
„Укротител на лъвове…“ В началото има нужда от бичове, но някой ден, ако е способен, влиза в клетката и си служи само с глас и поглед. Само ако е способен — познава се по това, че след представлението излиза от клетката…
Прекъсна щъкането си между тътнещите редици, защото долови промяна в звука.
Един от най-големите цилиндри се въртеше по-бавно. Спря, докато Лу Цзе го наблюдаваше, и не се завъртя отново.
Лу Цзе хукна да намери Сюзън и Единна. Още три цилиндъра спряха, преди да ги види.
— Той успява! Елате!
Тримата се втурнаха към дъното на пещерата, където по-малките Забавители още се въртяха, но този ефект на доминото изпревари тримата тичащи. Когато стигнаха до цилиндърчетата от креда, едва свариха да видят как плавно спира и последното.
Настъпи тишина. Чуваше се само съскане на препържена лой и пукане на охладен камък.
— Свърши ли всичко? — попита Единна, изтри потното си чело с роклята и по кожата й полепнаха пайети.
Лу Цзе и Сюзън се обърнаха към сиянието в другия край на залата и се спогледаха.
— Не… ми… се… вярва… — запъна се Сюзън.
Лу Цзе кимна.
— Според мен тепърва ще…
Ивици зелена светлина се втурнаха между цилиндрите и увиснаха във въздуха като стоманени пръти. Ту проблясваха, ту гаснеха с гръм между колоните.
Темпото се забързваше. Трясъкът се сливаше в оглушителен шум. Ивиците грейнаха по-ярко, разпростряха се и запълниха ослепително пещерата…
И изчезнаха. Шумът секна толкова ненадейно, че тишината зазвъня.
Тримата се надигнаха нерешително.
— Това пък какво беше? — смънка Единна.
— Той май попромени някои неща — подхвърли Лу Цзе.
Цилиндрите бяха безмълвни, въздухът — горещ. Дим и изпарения се разстилаха под тавана.
А после, в отговор на вечната борба между хората и времето, цилиндрите започнаха да поемат натоварването.
Започна като нежен полъх. От най-малкия до най-големия те се завъртяха в своите мудни тежки пируети.
— Идеално — установи Лу Цзе. — Обзалагам се, че е нагласено почти толкова добре, колкото беше преди.
— Само „почти“? — промърмори Сюзън и избърса капките лой от бузите си.
— Той все пак отчасти е човек — напомни метачът.
Площадката беше празна. Сюзън не се изненада. Разбира се, сега той беше слаб. Разбира се, такъв труд би изцедил силите на всеки. Разбира се, той имаше нужда от отдих. Разбира се…
— Той си отиде — промълви тя безстрастно.
— Кой знае? — вдигна рамене Лу Цзе. — И в писанията е речено „Не се знае какво ще ти дойде до главата“.
Успокояващият тътен на Забавителите насищаше въздуха. Метачът долавяше потоците на времето. Освежаваха като морски бриз.
— Той натроши историята, а после я залепи — мърмореше Сюзън. — И болест, и изцеление. Нелепо е!
— Да, когато си в четирите измерения — вметна Единна. — Ако си едновременно в осемнадесет, всичко е изпълнено със смисъл.
— А сега, дами, ако не сте против, излезте през задната врата — предложи Лу Цзе. — Всеки момент тук ще дотичат разни хора и ще се почнат едни вълнения… Май ще е по-добре да не се навъртате наблизо.
— Ти как ще се оправиш? — попита Сюзън.
— Ще лъжа — сподели метачът. — Учудващо е, но много често помага.
… так
Сюзън и Единна излязоха през врата, врязана в скалите. Пътеката криволичеше между рододендроните излизайки от долината. Слънцето докосваше хоризонта. Беше топло, макар недалеч да имаше заснежени поля.
Сюзън поседна на един камък и зачака.
— Доста път има до Анкх-Морпорк — въздъхна Единна.