— Ще ни вземат оттук — обясни Сюзън.
Първите звезди вече се показваха в небето.
— Звездите са много хубави — сподели Единна.
— Наистина ли го мислиш?
— Уча се. Хората вярват, че са хубави.
— Да, де, но понякога се взираш във Вселената си мислиш: „Хубаво, ами аз?“ И все едно чуваш как Вселената ти отговаря: „Ти пък какво искаш?“ — И Сюзън въздъхна. — Не можеш да се занимаваш с отделния човек, когато спасяваш света. Задължително е да си студенокръвен пресметлив гадняр.
— Ти като че цитираш чужди думи. Кой го каза?
— Една безнадеждна идиотка — промърмори Сюзън. Насили се да мисли за друго и подхвана: — Не очистихме всички. Все някъде има още Ревизори.
— Дреболия — невъзмутимо я увери Единна. — Виж слънцето.
— Какво да му гледам?
— Залязва.
— Е?…
— Значи времето в света тече. А тялото иска своето, Сюзън. Скоро моите… моите бивши колеги, бягащи и сащисани, ще се уморят. И ще бъдат принудени да заспят.
— Да, ясно, но…
— Луда съм. Знам си го. В първите моменти ужасът беше неописуем. Би ли могла да ме разбереш? Да си представиш интелект на милиарди години в тяло, което е доскорошна маймуна, произлязла от някакъв гризач, той пък от дребен гущер? Хрумвало ли ти е какво може да изскочи необуздано от тази тъма?
— Какво се опитваш да ми обясниш?
— Те ще умрат насън.
Сюзън се замисли. Безброй милиони векове, прекарани в точно логично мислене… а после мътното минало на човека ти се стоварва наведнъж. Едва не ги съжали. Замалко.
— Но ти не си мъртва.
— Не съм. Май съм… различна. Сюзън, много е страшно да си различна. Ти таеше ли романтични надежди за онзи младеж?
Срещу внезапния въпрос не можеше да има защита. Но лицето на Единна не изразяваше нищо друго освен изнервена загриженост.
— Не — промърмори Сюзън.
За жалост Единна не бе вникнала в някои тънкости на човешкото общуване. Не знаеше кога тонът подсказва: „Зарежи тези приказки, иначе дано огромни плъхове те гризат денем и нощем.“
— Признавам, че изпитвах необичайни чувства КЪМ неговата… част, която беше часовникар. Понякога той се усмихваше и беше нормален. Исках да му помогна, защото беше много затворен в себе си и печален.
— Не е задължително да си признаваш такива неща! — рязко изрече Сюзън. — А и как научи думата „романтично“?
— Намерих си книги с поезия — почти срамежливо отвърна Единна.
— Виж ти… Никога не съм вярвала на поезията.
„И дано плъховете са исполински и прегладнели!“
— Стори ми се любопитна. Как е възможно отпечатани на страницата думи да имат такава мощ? За мен няма съмнение, че да бъдеш човек е твърде трудно и един живот не стига да се научиш — ТЪЖНО обобщи Единна.
Сюзън се смути. В края на краищата Единна не беше виновна, че е такава. Хората се учат, докато растат, сблъскват се с неща, за които никой не е написал правила. А Единна не бе имала време да порасне.
— Сега какво ще правиш?
— Измъчва ме едно чисто човешко желание.
— Е, ако има с какво да ти помогна…
Единна не бе научила, че и в такива думи не се влага особен смисъл.
— Благодаря ти. Да, има с какво да ми помогнеш.
— Ами… добре… само кажи…
— Желая да умра.
А откъм залеза в галоп препускаха неколцина конници.
Тик-так
В развалините догаряха огньове и осветяваха нощта. Повечето къщи бяха направо заличени, макар че Сото би предпочел думата „разпарчетосани“.
Седеше встрани и наблюдаваше бдително, поставил паничката за подаяния пред краката си. Естествено имаше далеч по-интересни и изтънчени похвати, ако един Монах на историята искаше да остане незабелязан. Сото обаче си избра паничката, откакто Лу Цзе го просвети, че хората просто не искат да видят онзи, който проси милостиня от тях.
Видя как спасителите извлякоха телата от къщата. Отначало помислиха, че един труп е ужасно обезобразен от взрива, но тялото се надигна и заяви, че е Игор, и то в чудесно състояние за един Игор. Разпозна и доктор Хопкинс от Гилдията на часовникарите, като по чудо останал невредим.
Сото обаче не вярваше в чудеса. Настрои се подозрително, защото съсипаната къща се оказа препълнена с портокали и доктор Хопкинс бръщолевеше как щял да извлича събраната в тях слънчева светлина. Пък и искрящото сметалце на монаха показваше, че се е случило нещо невъобразимо.
Реши да прати доклад и да чуе какво имат да му кажат момчетата от Ой Донг.
Взе си паничката и се запъти по задните улички към агентурната си база. Не се промъкваше. Пребиваването на Лу Цзе в града се бе оказало много поучително за повечето му жители, които имаха навика да нападат изневиделица. Хората в Анкх-Морпорк знаеха какво гласи Първо правило.