Е, досега. Три фигури налетяха тромаво от мрака. Ако Сото не се бе навел, размаханата тежка брадва щеше да му отнесе главата.
И с това бе свикнал, разбира се. Винаги се намираха хора, които имат нужда от повторно поучение. Не го затрудняваха толкова, че да не се справи с едно ловко цепене на времето.
Изправи се, готов да се измъкне, когато дебел кичур черна коса падна на рамото му, плъзна се по расото и тупна на земята почти безшумно. Погледът на Сото накара нападателите да отстъпят.
През червената пелена на яростта виждаше, че и тримата носят изцапани сиви дрехи, а на вид са още по-побъркани от типичните обитатели на тези улички. Приличаха на обезумели счетоводители.
Един посегна към паничката му.
Всеки спазва някакво условие в живота си, неизречен придатък към общоприетите правила — „ако много ми се прииска“, „ако никой не ме гледа“ или дори „ако първият бонбон е с нуга“. Столетия наред Сото вярваше в светостта на живота и абсолютната безполезност на насилието, но личното му условие гласеше „само не косата“.
Въпреки това беше готов да им даде шанс.
Те отскочиха, когато той запрати паничката и изскочилите остриета се забиха в дървената стена.
Паничката зацъка.
Сото се втурна по уличката, свърна вихрено зад ъгъла и чак тогава кресна:
— Залегнете!
Уви, за Ревизорите се оказа фатален фактът, че той закъсня с нищожна частица от секундата…
Тик-так
Лу Цзе се трудеше в своята Градина на петте изненади, когато въздухът заискри, надроби се и образува фигура пред него.
Лобсанг стъпи на пътеката. Момчето носеше черно расо, избродирано със звезди. Дрехата се диплеше в безветреното утро, сякаш собственикът й стои насред буря. Лу Цзе допускаше, че донякъде е така.
— Пак ли си тук, вундеркиндче?
— В известен смисъл не съм си отивал — отвърна Лобсанг. — При теб всичко ли се подреди добре?
— Ти не знаеш ли?
— Бих могъл да науча. Но част от мен иска да се придържа към традицията.
— Е, игуменът прелива от подозрения, а и плъзнаха разни смайващи слухове. Не се разприказвах. Пък и какво ли знам аз, обикновеният метач?
Лу Цзе пак насочи вниманието си към болното насекомо. Преброи мислено до четири, преди да чуе думите на Лобсанг.
— Моля те… Непременно трябва да знам това. Според мен петата изненада си ти. Прав ли съм?
Лу Цзе склони глава встрани. Тихият шум, с който бе свикнал дотам, че не го чуваше, изведнъж се промени.
— Всички цилиндри размотават време. Усещат, че си тук, момко.
— Няма да се застоявам, Метачо. Моля те…
— Искаш само да научиш малката ми изненада?
— Да. Знам почти всичко друго.
— Но сега ти си времето. Каквото и да ти кажа в бъдеще, ти го знаеш още сега, нали?
— Отчасти съм и човек. И искам да остана отчасти човек. Значи ще нарушавам поредността. Моля те…
Лу Цзе въздъхна и се загледа в цъфтящите череши.
— Когато ученикът е способен да победи учителя, нищо не бива да остане скрито от него. Помниш ли?
— Да.
— Чудесно. В момента Желязното доджо би трябвало да е свободно.
Лобсанг не скри учудването си.
— Ъ-ъ… Желязното ли? Не е ли онова с метални шипове навсякъде по стените?
— Да. И по тавана. Влезеш ли, все едно си попаднал в обърнат наопаки таралеж.
Лобсанг се втрещи.
— Но то не е за тренировки! Правилата гласят…
— За същото говоря — кимна Лу Цзе. — И аз казвам, че ще отидем точно там.
— Тъй ли…
— Добре е, че не възразяваш. Оттук, момко.
Където стъпеха, от дърветата падаха цветчета като дъжд. Влязоха в манастира и минаха по познатия път.
Така стигнаха до Мандалата и пъстрият пясък се надигна в спирала, подскочи като кученце да посрещне своя господар. Лу Цзе чуваше виковете на монасите зад гърба си.
Такива новини се разнасяха из долината като мастило във вода. Стотици монаси, послушници и метачи се помъкнаха подире им в същинска опашка на комета.
А над тях се сипеше виелица от бели цветчета.
Накрая Лу Цзе застана пред грамадната, кръгла, метална врата на Желязното доджо. Резето бе поставено пет метра над земята. Който нямаше работа вътре, не биваше да влиза.
Метачът кимна на бившия си ученик.
— Ти отвори. Аз не мога.
Лобсанг го погледна в очите и се взря в резето. След това притисна длан към вратата.
Изпод пръстите му плъзна ръжда. Червени петна избиха по древния метал. Вратата започна да се рони. Лу Цзе мушна с пръст и падна парче рохкаво желязо.
— Бишкитка!