Тълпата се раздели на две. Дотича старшият помощник, понесъл на ръце игумена.
— Какво става… бишкитка!… тук? Кой е… смешен човек!… този, Метачо? Цилиндрите в залата направо танцуват!
Лу Цзе се поклони.
— Той е времето, преподобни, точно както предполагахте. — Без да се изправя, изгледа косо Лобсанг и му изсъска: — Поклони се!
Лобсанг се озадачи.
— И сега ли съм длъжен да се покланям?
— Поклони се, иначе ще видиш ти! Прояви дължимото уважение! Още си мой ученик, докато не те освободя!
Стъписаният Лобсанг се поклони.
— И защо ни посещаваш в нашата долина извън времето? — попита игуменът.
— Искам да… да науча Петата изненада…
— … преподобни… — подсказа Лу Цзе.
— … преподобни.
— Навестил си ни само за да научиш една от малките хитрости на метача?
— Да… преподобни.
Монасите зяпнаха Лобсанг. Игуменът се усмихна ангелски.
— И ние би трябвало да се поучим от теб. Доколкото знам, никой от нас не можа да измъкне от него тайната. Но… това е Желязното доджо. В него важат строги правила! Двама влизат, но само един излиза!… Дай ми слонче!… Разбираш ли?
— Но аз не съм искал да…
Метачът заби лакът в ребрата на Лобсанг.
— Започни с „преподобни“!
— Но аз никога не съм…
Този път шамар изплющя по врата на Лобсанг.
— Не можеш да се откажеш! — натърти Лу Цзе. — Твърде късно е, вундеркиндче! Преподобни, ученикът ми разбира.
— Ученик ли, Метачо?
— О, да, преподобни. Остава мой ученик, докато аз не реша да го освободя.
— Нима?… Бишкитка!… Тогава нека влезе. И ти с него, Метачо.
— Аз само помолих… — започна Лобсанг.
— Влез вътре! — изрева Лу Цзе. — Да ме посрамиш ли искаш? Да си помислят хората, че на нищо не съм те научил?
Желязното доджо наистина представляваше купол, осеян с шипове като дълги игли. Десетки хиляди покриваха кошмарните стени.
— Кому е щукнало да го построи? — промърмори Лобсанг.
— Тук човек се учи на дисциплина. Прибързаността понякога е още по-опасна за нападащия, отколкото за нападнатия, както може би и ти ще се убедиш. Поставям едно условие тук сме само хора. Съгласен ли си?
— Разбира се, Метачо. Тук сме само хора.
— И без номера.
— Добре, без номера. Но…
— Ще се бием или ще бърборим?
— Но щом само единият от нас ще излезе, значи трябва да те убия…
— Или аз теб. Такова е правилото. Хайде да започваме.
— Не знаех!
— Животът е като указания на кутия с овесени ядки — по-благоразумно е да ги прочетеш предварително. Сега сме в Желязното доджо, вундеркиндче!
Лу Цзе се поклони. Лобсанг вдигна рамене и също се поклони.
После разпери ръце и бавно се издигна във въздуха.
— Нали се уговорихме без номера? — заяде се Лу Цзе.
— Да, Метачо — потвърди Лобсанг, увиснал насред залата. — Но веднага се сетих, че не бива да забравям Първо правило.
— Аха! Похвално. Научил си нещо!
Лобсанг се понесе към него.
— Не би повярвал какво видях след последната ни среща. Светове в други светове като онези кукли, които изработват в Юбервалд. Чух музиката на годините. И знам повече, отколкото успявам да проумея. Но не знам Петата изненада. Тя е някакъв фокус… или изпитание.
— Всичко е изпитание — напомни Лу Цзе.
— Тогава ми покажи Петата изненада и аз няма да ти сторя зло.
— Обещаваш ли?
— Обещавам — тържествено повтори Лобсанг.
— Чудесно. Достатъчно беше да попиташ — ухили се до ушите Лу Цзе.
— Моля?! Вече те питах, но ти отказа да ми отговориш!
— Трябва да попиташ в подходящия момент, вундеркиндче.
— Сега ли настъпи той?
В писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“. Ето я и Петата изненада!
Бръкна под расото си.
Лобсанг го доближи още малко.
Метачът извади евтина карнавална маска — уродливи очилца, залепени на огромен розов нос и с пищни черни мустаци отдолу.
Лу Цзе си я сложи на лицето и размърда уши.
— Бау!
— Какво?…
— Бау! — повтори метачът. — Не съм казвал, че изненадата е особено интересна, нали?
Лобсанг се разсмя. Усмивката на Лу Цзе стана още по-широка. Лобсанг се разкикоти и отмалял стъпи на рогозката.
Ударите се посипаха сякаш от нищото — по корема, по тила, по кръста. След миг краката му загубиха опора. Просна се възнак и Лу Цзе го притисна на пода в позата на Възседнатата риба. Единственият начин да се измъкне беше да си извади ръцете от раменете.
Скритите зад стените зрители въздъхнаха шумно.
— Дежа-фу!
— Как тъй? — изломоти Лобсанг в рогозката. — Нали никой от монасите не владее дежа-фу?
— Защото не съм ги учил! — натърти Лу Цзе. — Ще обещаваш да не ми сториш зло, а? Много благодаря! Предаваш ли се?