— Не си споменавал, че ти го владееш!
— Ако ще да съм стар, не съм изкуфял! — кресна метачът. — Да не мислиш, че ще се изтърва за този номер?
— Не е честно…
Устните на метача се озоваха на сантиметър от едното ухо на Лобсанг.
— На кутията не пишеше „честно“, момко. Но ти можеш да победиш, ясно ти е. Превърни ме в прах, какво ти струва? Нима бих могъл да спра времето?
— Не мога!
— Тоест не искаш. Е, предаваш ли се?
Лобсанг усещаше, че някои части от тялото му не издържат. Раменете му горяха. „Мога да се освободя от тялото. И наистина нищо не ми пречи да го превърна в прах с една кратичка мисъл. И да загубя. Аз ще изляза, той ще е мъртъв И ще ме е победил.“
— Не се притеснявай, момко — кротко изрече Лу Цзе и го пусна. — Забравил си Деветнадесето правило: „Никога не забравяй Първо правило!“ И трябваше да се замислиш защо поначало има Първо правило. — Метачът се изправи и продължи: — Но ти, общо взето, се представи задоволително и като твой наставник без колебание те препоръчвам за достоен да носиш жълтото расо. — Сниши глас. — Всички онези зяпачи видяха как победих времето, страхотно ще си украся биографията. А Първо правило ще е на почит.
— Метачо, но нали само един от нас може да излезе? — усъмни се Лобсанг, разтривайки раменете си.
— Тъй ли било? Самото участие в играта променя правилата. А аз казвам да вървят по дяволите.
Ръцете на мнозина монаси избутаха останките от вратата.
— Бишкитка!
— Според мен игуменът охотно ще ти връчи жълтото расо — предположи Лу Цзе. — Само не се сърди, ако го нацапа с лиги.
Излязоха на дългата тераса заедно с всички обитатели на Ой Донг.
По-късно Лу Цзе си мислеше, че церемонията беше твърде необикновена. Игуменът не се развълнува излишно, защото на малките деца им е все едно върху кого повръщат. Освен това Лобсанг беше господар в дълбините на времето, но игуменът беше повелител на долината и уважението трябваше да бъде взаимно.
Връчването на расото обаче се оказа най-трудният момент.
Лобсанг отказа да го приеме. Наложи се старшият помощник да попита за причината сред плъзналия в тълпата шепот.
— Не съм достоен, господине.
— Но, гос… Лобсанг Лъд, всички чухме как Лу Цзе обяви, че времето ти като ученик е завършило.
Лобсанг се поклони.
— Тогава ще приема метлата и расото на метач, господине.
Този път сякаш цунами се стовари върху множеството. Някои ахнаха, други се засмяха смутено. А метачите, на които бяха позволили да прекъснат работата си, за да гледат, наблюдаваха напрегнато и мълчаливо.
Старшият помощник облиза своите внезапно пресъхнали устни.
— Но… вие… сте въплъщение на времето…
— В тази долина, господине — твърдо отсече Лобсанг, — съм достоен да бъда метач.
— Има ли церем… връчваме ли на метачите… — мънкаше старшият помощник.
Лу Цзе се показа иззад гърба му.
— Разрешете да ви улесня, ваше помощничество.
— Лу Цзе? А-а… ъ-ъ… е-е… да…
— Мога да донеса почти ново расо, господине, и нека момчето вземе старата ми метла, ако ми подпишете нареждане да получа нова от склада.
Старшият помощник се хвана за думите му като удавник за сламка.
— Да, бъди така добър…
Лу Цзе се стрелна отзивчиво и недоловимо за окото, като слиса онези, които си въобразяваха, че го познават.
Дотърча с метлата и расото, избеляло и изтъняло от усърдното търкане в камъни и изплакване в реката.
— Ъ-ъ… а-а… благодаря ти… а има ли специална церемония за… за…
— Съвсем простичка, господине. Няма канонично утвърдени слова. Обикновено казваме: „Ето ти расото, пази го, защото е собственост на манастира.“ А за метлата добавяме: „Вземи си метлата и се грижи за нея, а загубиш ли я, ще бъдеш глобен. И не забравяй, че метлите не растат по дърветата.“
— Ъ-ъ… а дали игуменът…
— О, не, немислимо е игуменът да връчи метлата и расото на един метач — припряно се намеси Лобсанг.
— Лу Цзе, тогава кой… а-а… е-е…
— Ваше помощничество, обикновено ролята се пада на старшия метач.
— А? Дали по някакво щастливо стечение на обстоятелствата ти не си…
Лу Цзе се поклони пъргаво.
— О, да, господине.
Старшият помощник, още подмятан от вълните на безпомощност, сякаш зърна сушата. Грейна в налудничава усмивка.
— Питам се… питам се… ще бъдеш ли любезен да… да…
— С удоволствие, господине. — Лу Цзе се завъртя на пети. — Веднага ли?
— Да, да, моля те!
— Както кажете. Лобсанг Лъд, крачка напред!
— Слушам, Метачо!
Лу Цзе му подаде износеното расо и овехтялата метла.