Лобсанг отново огледа таблото, вторачи се в тътнещите барабани и провери наредените по стената щори.
Лу Цзе знаеше, че няма написани указания за този майсторлък. Нямаше как да бъде преподаван в класната стая, макар старшите монаси да се опитваха. Умелият регулатор на въртенето свикваше да върши всичко по усещанията, проникващи през петите му, колкото и теория да се набиваше в главите на послушниците напоследък. Научаваше се да долавя приливите и отливите, да вижда редиците от Забавители като отточни канали или извори на време. Старият Шобланг беше толкова изкусен, че се изхитряше да отмъкне два часа от класна стая, пълна с отегчени послушници, без те дори да забележат, и да ги стовари в изнемогваща от поръчки работилница на две-три хиляди километра оттук, и то с безукорно изящество.
Обичаше да изумява послушниците и с един фокус. Слагаше ябълка на близка въртяща се колона и прехвърляше към нея време от по-малък барабан. След миг тя вече беше купчинка от разкривени дръвчета и веднага се разпадаше на прах. Неизменно уверяваше учениците, че точно това ще ги сполети, ако не внимават.
Лу Цзе сведе поглед към сивкавия прах до разпарчетосаната шапка, преди да се втурне към монасите. Е, може би се е зарадвал на такъв край…
Вой на изтерзан камък го накара да се озърне.
— Смазвайте ги тези основи, лениви никакъвци! — изрева и затича насам-натам по проходите между цилиндрите. — И не се пресягайте през перилата! Никой да не докосва жлебовете на съединителите! Дотук се справяме страхотно!
Колкото и шеметно да фучеше, не изпускаше от поглед цилиндрите. Вече не се въртяха хаотично. Личеше съгласуваност.
— Момко, май надделяваш! — кресна на фигурата, останала на площадката.
— Да, но не мога да ги уравновеся! Има твърде много намотано време, а не знам къде да го стоваря!
— Колко?
— Почти четиридесет години!
Лу Цзе се взря в щорите. Да, май наистина бяха около четиридесет години, но как?…
— Колко?!
— Четиридесет! Съжалявам! Няма какво да ги поеме!
— Не е проблем! Открадни ги! Махни претоварването! Нищо не пречи да си ги приберем по-късно! Стовари ги!
— Къде?
— Намери по-широчко местенце в някое море! — Метачът посочи грубоватата карта на света, нарисувана на отсрещната стена. — Знаеш ли как да… Виждаш ли как да зададеш точния въртящ момент и посоката?
Синкавото сияние отново освети залата.
— Да! Така ми се струва!
— Не очаквах друго от теб! Действай, както предпочиташ!
Лу Цзе поклати глава. Четиридесет години ли? Тревожи се за някакви си четиридесет години?! Нищо работа! Бе се случвало чираци в регулирането на времето да стоварят някъде по петдесетина хилядолетия. Това му беше хубавото на морето — оставаше си обширно и мокро. Открай време си беше такова, щеше да си бъде все същото и занапред. Е, вероятно някои рибари щяха да намират в мрежите си чудновати мустакати риби, които дотогава са познавали само като вкаменелости, но на кого му пука за съдбата на две-три кофи треска?
Звукът се промени.
— Какво правиш?
— Намерих място на номер 422! Може да поеме още четиридесет години! Няма смисъл да прахосваме време! Изтеглям го още сега!
Тътенът пак стана друг.
— Хванах му цаката! Сигурен съм!
Немалко цилиндри от най-грамадните започваха да спират. Лобсанг местеше шпулките по таблото по-припряно, отколкото озадаченият Лу Цзе успяваше да проследи движенията му. А на стената над тях щорите се затваряха с тропот и показваха потъмняло от старост дърво вместо синьо или червено.
Никой не можеше да постигне такава точност, нали?
— Момко, вече ти остават броени месеци! — провикна се метачът. — Добре го даваш! Не, да пукна, ако не са само няколко дни… дни, казвам ти! Гледай в мен!
Лу Цзе хукна към края на залата, където Забавителите бяха по-малки. Тук времето се подлагаше на фина настройка с цилиндри от нетрайни материали като креда и дърво. Метачът се смая, че и някои от дребосъците забавяха въртенето си.
Тичаше между две редици дъбови барабани, високи по две-три стъпки. Но дори Забавителите, предназначени да намотават часове и минути, постепенно замлъкваха.
Нещо изскърца.
До метача последното цилиндърче от креда се люшкаше полека върху основата си като детски пумпал.
Лу Цзе се примъкна до него, вторачен до болка в очите, и вдигна ръка. Скрибуцането остана единственият звук в залата, ако не се брои редкият звънлив пукот на охлаждащи се основи.
— Почти е готово — оповести той. — Забавя се… изчакай, изчакай…
Забавителят, не по-голям от вретено с прежда, се завъртя мудно… и спря.