Но това не стигаше. Щеше да се движи в устойчив, неподатлив свят. Предстоеше му да се научи как да вижда отблясъците на светлината и да чува призраците на звуците, докато допуска по мъничко време в личната си Вселена. Не беше непосилно, ако откриеше увереност в себе си. Сцепеният свят изглеждаше почти нормален, объркваха се единствено цветовете…
Все едно ходеше по залез-слънце, макар че светилото едва помръдваше високо в небето. Светът отпред лилавееше, а при всяко озъртане Лобсанг виждаше зад себе си оттенъка на спечена кръв. И се чувстваше самотен. Съзнаваше и какво го потиска най-много — тишината. Е, имаше някакъв звук, почти недоловимо за слуха цвърчене. И стъпките му бяха странно приглушени, освен това шумът стигаше до ушите му по-късно от допира до земята.
Подминаха края на долината и излязоха от вечната пролет в истинския свят на снеговете. Студът започна да се промъква като острие, забивано от садист.
Лу Цзе вървеше нехайно напред, сякаш нищо не го тормозеше.
Да, де, разказваха и такива истории. Говореше се, че Лу Цзе вървял безчет километри и когато самите облаци замръзвали и се сгромолясвали от небето. Някои твърдяха, че студът бил безсилен срещу него.
И все пак…
В тези истории Лу Цзе беше и по-едър, по-силен… а не кльощав, нисичък и плешив човечец, който предпочиташе да не влиза в схватки.
— Метачо!
Лу Цзе спря и се обърна. Очертанията му се размътиха за миг, Лобсанг също размота времето около себе си. Светът си възвърна цветовете и макар че студът вече нямаше пробойната сила на бургия, беше лют.
— Кажи, момко.
— Готов си да ме учиш, нали?
— Ако е останало нещо, което не знаеш, младо генийче — суховато го заяде Лу Цзе. — Цепиш времето добре, както виждам.
— Не ми побира умът как се бориш с този студ!
— А, нима не знаеш тайната?
— Пътят на госпожа Космипилитска ли ти дава такава мощ?
Лу Цзе надигна полите на расото си и подскочи като танцьор в снега, откривайки тънките си крака, увити в дебели жълтеещи крачоли.
— Няма други като тях, казвам ти — похвали се той. — И до ден-днешен тя ми изпраща тези двойно плетени гащи — отвътре коприна, отвън три пласта вълна с двоен шев на клинчетата. И то на съвсем приемлива цена. По шест долара парчето, нали съм й отдавнашен клиент. Защото в писанията е речено „Облечи се топло, да не мръзнеш до смърт“.
— И това ли е само хитрост?
Лу Цзе като че се изненада.
— Какво?…
— Питам те дали всичко е фокуси и номера? Всеки в манастира те смята за велик герой, обаче… ти не се биеш и си мислят, че си пълен с необичайни знания… и… и ти просто залъгваш хората. Прав ли съм? Дори игумена, нали? Надявах се, че ще ме учиш… на онова, което си струва да знам…
— Знам адреса й, ако те интересува. Не е зле да споменеш моето име… О-о, Май говориш за друго, а?
— Не съм неблагодарник, но се чудех…
— Дали няма да си послужа с тайнствени сили, които съм овладял с усърден труд през целия си живот само за да си стопля краката? Това ли било?
— Ами…
— Да опошля светото учение заради уюта на коленете си, така ли си го представяш?
— Както го казваш, звучи зле…
Незнайно защо Лобсанг сведе поглед.
Стоеше в една педя сняг. А Лу Цзе — не. Около сандалите му имаше две локвички. Ледът се топеше под пръстите на краката му. Под розовите топли пръсти…
— Е, не се отнася за пръстите — призна метачът. — Госпожа Космипилитска е истинска вълшебница на дългите гащи, но хич не я бива да обръща петите. — Лобсанг вдигна глава и едното око насреща му намигна. — Не забравяй Първо правило. Такава ни е уговорката. — Лу Цзе потупа втрещеното момче по рамото. — Дотук се представяш добре. Я да седнем на завет и да си сварим нещо топло.
Метачът посочи скали, които поне щяха да ги опазят от вятъра. Снегът се трупаше пред тях на високи преспи.
— Лу Цзе…
— Слушам те, момко.
— Мъчи ме един въпрос. Ще ми отговориш ли прямо?
— Естествено ще се опитам.
— Какво става, по дяволите?!
Лу Цзе изчисти снега от един камък.
— А, този въпрос е от по-трудните…
Тик-так
Игор неволно призна пред себе си, че в успешния завършек на смахнати начинания здравомислието може да натупа безумието дори и с вързани ръце.
Отдавна бе свикнал с господари, които въпреки великолепните си стойки на ръце по ръба на психическата катастрофа нямаха способността да си обуят панталона без помощта на топографска карта. Подобно на всеки друг Игор им бе намерил цаката. Честно казано, работата не го затрудняваше особено (макар понякога да бъхтеше по цяла нощ) и щом вкараше поредния си господар в коловоза на навиците, можеше да се захване със собствените си дела. Търсеха го чак когато искаха да вдигне над покрива гръмоотвода, за да привлече малко мълнии.