Нито помен от лейди Ле Гион. Нямаше и друг изход, а глуха стена с купчина боклуци до нея.
Но във въздуха се стапяше бледосива фигура. Изчезна, щом Игор впи поглед в нея. Закачулено наметало, сякаш изтъкано от мъгла. Сля се със сумрака и повече не се видя.
Тя се скри в уличката, а после се скри… в нищото.
Игор усети сърбеж по дланите.
Макар отделният Игор да има специализирани умения, той непременно е отличен хирург и се подчинява на вроденото си желание да не похабява ничии части. В планините, чиито обитатели си изкарват прехраната предимно със сечене на дърва и копаене в рудниците, хората се радват, ако наблизо живее някой Игор. Винаги има риск брадвата да отскочи накриво или кирката да се отплесне… И тогава човекът е щастлив, че Игор му подава ръка… или крак, ако положението го изисква.
Предлагаха услугите си безплатно и щедро на околните, но още по-старателно се грижеха нищо от тях да не се пропилее. Превъзходни очи, яки бели дробове, несломима храносмилателна система… Би било ужасно такива великолепни образци на майсторството им да попаднат при червеите. Затова внимаваха да няма прахосничество. Всичко оставаше в рода.
А този Игор наистина имаше ръцете на своя дядо. И сега те по своя воля се свиваха в юмруци.
Мъничко чайниче кипваше над огъня от настъргани трески и изсушени изпражнения от якове.
— Беше… отдавна — разказваше Лу Цзе. — И няма значение точно кога се случи именно заради онова, което се случи. Всъщност вече е безсмислено да задаваш въпроса „кога“. Зависи къде си в момента. На някои места е било преди стотици години. На други… ами може и още да не се е случило. Един човек в Юбервалд изобрети часовник. Изумителен часовник. Мереше тиктакането на Вселената. Известно ли ти е какво е това?
— Не.
— И на мен. Ако искаш да се наслушаш за такива неща, трябва да питаш игумена. Я да опитам все пак… Тъй… Помисли си за най-малката частичка време, която успееш да си представиш. Ама да е наистина малка. Толкова дребничка, че в сравнение с нея секундата да е като цял милиард години. Е, намисли ли си я? Виж сега, космическото квантово тиктакане… така го нарича игуменът… та значи, космическото квантово тиктакане е несравнимо по-малко от тази частичка. Толкова време минава от „сега“ до „после“. Толкова време е необходимо на атома, за да се начуди дали да трепне. То е…
— Значи е времето, необходимо да се случи възможно най-нищожното събитие? — уточни Лобсанг.
— Именно. Бързо схващаш — одобри Лу Цзе и си пое дъх. — Освен това толкова време стига, за да бъде унищожена Вселената в миналото и съградена наново в бъдещето. Не ми се блещи тъй, защото тези думи съм ги чул от игумена.
— А случваше ли се и докато говорихме за това?
— Милион пъти. Нищо чудно и да са безброй.
— И ние не го усещаме? Вселената се разпада, а ние нищичко не подозираме?
— Тъй разправят. Когато ми го обясниха за пръв път, малко се постреснах, но става прекалено бързо, за да усетим.
Лобсанг позяпа снега и промълви:
— Добре, де. Продължавай, моля те.
— Един човек в Юбервалд създал този часовник от стъкло. Задвижвали го мълнии, доколкото си спомням. Някак стигал до равнището, на което можел да тиктака в синхрон с Вселената.
— Но защо на онзи човек му е хрумнало да го направи?
— Виж какво, той живееше в грамаден стар замък върху стръмен зъбер в Юбервалд. Подобни хора не се нуждаят от никаква причина освен „щом мога, ще го направя“. Мъчат ги кошмари и те се опитват да ги сбъднат наяве.
— Само че… слушай, не може да се направи такъв часовник, защото и той е вътре във Вселената, значи… също ще възниква наново заедно с нея, нали?
Лу Цзе се възхити и си го призна:
— Възхитен съм.
— Същото е като да отвориш сандък с лост, който е заключен в сандъка.
— Игуменът обаче е убеден, че част от часовника е била извън Вселената.
— Ама не може да има нищо извън…
— Кажи го на човека, който предъвква проблемчето девет живота поред. Искаш ли да чуеш историята до края?
— Да, Метачо.
— И тъй… В онези времена хич не ни достигаха силите, но имаше един млад метач…
— Ти — уточни Лобсанг. — Ти си, нали?
— Да, де — сопнато потвърди Лу Цзе. — Пратиха ме в Юбервалд. В онези дни още нямаше чак толкова разклонения на историята и знаехме, че около Бад Шушайн ще се случи нещо голямо. Не помня колко седмици наред претърсвах. Знаеш ли колко усамотени замъци са нагъчкани там над всяка урва? Направо не можеш да се обърнеш от усамотени замъци!
— Затова не си намерил навреме онзи, в който е трябвало да отидеш — добави Лобсанг — Помня какво каза на игумена.