— Бях в долината под него, когато мълнията се заби в кулата. И ти вече знаеш, че в писанията е речено „От голямото се размирисва надалеч“. Само че не налучках точно къде ще се случи, докато не стана твърде късно. Да спринтираш цял километър нагоре по склона, за да изпревариш мълния… Никому не е по силите. Но почти успях — дори влизах през портата, когато всичко отиде по дяволите!
— Значи няма причина да се обвиняваш.
— Да, ама сигурно се сещаш какво ми е — все си повтарям: „Ех, да бях отишъл по-раничко или да бях тръгнал по друг път…“
— И часовникът зазвънял — опита се да познае Лобсанг.
— Не. Той заклини. Обясних ти, че част от него беше извън Вселената. Не влизаше в потока. Бе изработен да отброява тиктакането, не да се движи в ритъма му.
— Но Вселената е безкрайна! Не може да я спре някакво си часовниково механизъмче!
Лу Цзе запрати угарката в огъня.
— Игуменът твърди, че поне в този случай размерът нямал значение. Слушай, девет живота е трупал тези знания, защо да се притесняваме, че не разбираме думите му? Историята се пръсна на късчета. Само тя можеше да поеме натиска. Смахната случка. Навсякъде имаше пукнатини. А онези… уф, не помня думата… връвчици, които прикрепят частите от миналото към съответното им настояще, се вееха разкъсани във всички посоки. — Лу Цзе се взря в гаснещите пламъци. — Постегнахме каквото можахме. Шихме навсякъде из историята. Запълвахме дупките с късчета време, взети от другаде. Цялата е в кръпки.
— Хората не забелязаха ли?
— Защо пък да забележат? Щом веднъж го нагласиш, значи винаги си е било така. Ще се шашнеш, ако ти разкажа какви номера пробутвахме. Например…
— Убеден съм, че все нещо се е набивало на очи.
Лу Цзе го стрелна с кос поглед.
— Чудна работа, ето че и ти го казваш. И аз се питам отдавна. Хората честичко ръсят лафове от рода на „Къде се дяна толкова време?“ или „Все едно беше вчера“. Но бяхме принудени да постъпим така. Пък и раните зараснаха доста добре.
— Но нали хората ще прочетат книгите по история и ще видят, че…
— Думи, момко, само думи. Впрочем хората правят каквото им хрумне с времето още откакто са хора. Прахосват го, убиват го, спестяват го, наваксват го. И то непрекъснато. Човешките глави сякаш са създадени да си играят с времето. И ние вършим същото, но сме подготвени по-добре и сме натрупали повечко умения. Векове наред се трудихме, за да подредим отново всичко. Вгледай се в Забавителите дори през някой от по-спокойните дни. Местят времето, разтягат го тук, свиват го там… Много важна работа. Няма да допусна да го разнебитят втори път. Защото не би останало какво да се поправя. — Лу Цзе пак се вторачи в жаравата. — Странно… И самият Уен е имал прелюбопитни хрумвания за времето накрая. Нали помниш, че ти казах — според него времето е живо. Е, поне е споменавал, че се държи като живо същество. Споделял, че е срещал жената Време. Поне в неговите очи е била жена. Всички останали твърдят, че това е много задълбочена метафора. Може нещо да ме е праснало по главата, но тъкмо погледнах стъкления часовник в мига, когато избухна, и… — Той се изправи и грабна метлата си. — Момко, най-добре да тръгваме. След още две-три секунди ще стигнем до Бонг Фут.
— Какво щеше да ми разкажеш? — заинати се Лобсанг, макар че също се надигна.
— А, бръщолевене на старец, нищо повече. Като прехвърлиш седмото столетие, лесно се отплесваш. Да вървим.
— Метачо…
— Какво има, момко?
— Защо носим тези цилиндри на гърбовете си?
— Всичко с времето си, момко. Е, дано го имаме.
— Но и ние носим време, нали? Ако то спре, ние ще продължим, така ли? Като един вид… гмуркачи?
— Пиша ти отличен.
— И…
— Още ли ще подпитваш?
— Значи Време е „тя“? Никой от наставниците не е споменавал за жена, не помня и да е написано в свитъците.
— Не си мъчи ума с тези неща. Уен е написал и… ами наричат го Тайния свитък. Само игумените и най-старшите монаси имат право да го разгърнат.
Лобсанг не би се оставил да го залъгват с приказки.
— Щом е така, ти как успя да…
— Нали не си въобразяваш, че хора като тях ще метат вътре? А пък там се трупа страшен прахоляк.
— И какво имаше в свитъка?
— Не се зачетох много. Помислих си, че не е редно.
— Но защо? Какво е написано?
— Беше стихотворение за любов. И то хубаво…
Силуетът на Лу Цзе се разми, щом започна да цепи времето. После просветля и изчезна. По заснеженото поле се стрелна върволица от стъпки.
Лобсанг също уви времето около себе си и тръгна след него. А в ума му сякаш отникъде изскочи мисълта: „Уен е прав.“