Тик-так
Имаше много местенца като този склад. Във всеки стар град се намират такива кътчета, колкото и да е скъпа земята за застрояване. Понякога просто се губи площ.
Сковават работилница, после още една до нея. Цехове, складове, бараки и временни навеси пълзят, срещат се и се сливат. Пролуките между външните им стени се покриват с насмолена хартия. Парчета земя с неправилни очертания се завземат с помощта на стени, прикрепени с два-три пирона и прорязан вход. Купища греди или рафтове за инструменти закриват вехти врати. Старците, които още помнят кое къде е, се местят или умират също като мухите, полепнали по древните паяжини на мърлявите прозорци. А младежите в този вонящ свят на неспирни грънчарски колела, бояджийници и сбутани тезгяси нямат време да ровичкат.
Ето защо има и такива места — малък склад с прозорци по тавана, на които е засъхнала отдавнашна мръсотия. Поне четирима собственици на околни цехове се заблуждаваха, че сбутаното пространство принадлежи на някого от останалите трима, ако изобщо се сещаха за него. Всъщност всеки от тях притежаваше по една стена и нямаха дори смътен спомен кой е сложил покрива. Зад четирите стени хора и джуджета ковяха желязо, режеха дъски, плетяха въжета и струговаха резби по винтове. Тук обаче цареше тишина, в която се заслушваха само плъхове.
Въздухът се раздвижи за пръв път от години. Валма прах се понесоха по пода. Мънички власинки заискриха и се завъртяха в немощните лъчи, които едва пробиваха през мръсните стъкла по покрива. Наоколо се размърда материя, недоловима и невидима — от сандвичи на работници, отпадъци в канавките и гълъбови пера. Тук — атом, там — молекула, полека се събираха, недостъпни за ничий поглед.
Завириха се в спирала. Мяркаха се чудновати, древни и ужасни силуети, накрая се появи лейди Ле Гион.
Олюля се, но се задържа на краката си.
Появиха се други Ревизори и веднага породиха впечатлението, че не е имало миг, когато не са били тук. Мъртвешката сивкава светлина просто придоби форма, сякаш кораби излизаха от мъгла. Взираш се в тази мъгла и изведнъж някакво петно от нея се оказва корпус, който си е бил на мястото през цялото време, и не ти остава нищо друго, освен да хукнеш към спасителната лодка…
Лейди Ле Гион промълви:
— Не мога повече да върша това. Прекалено болезнено е.
Един изрече: „Значи можеш да ни кажеш що е болка? Често сме се питали.“
— Не, не. Едва ли ще мога. Тя е… присъща на тялото. Не е приятна. Отсега нататък ще бъда постоянно в тялото.
Един изрече: „Вероятно ще бъде опасно.“
Лейди Ле Гион вдигна рамене.
— Вече го обсъждахме. Въпрос на видимост. Тази форма невероятно улеснява общуването с хората.
Един изрече: „Ти вдигна рамене. И говориш с уста. Отвор за храна и въздух.“
— Да. Нали е забележително?
Тялото на лейди Ле Гион си намери стар сандък, придърпа го и седна. Почти не й се налагаше да ръководи съзнателно движенията на мускулите си.
Един изрече: „Ти се храниш, нали?“
— Засега не.
Един изрече: „Само засега ли? Отново ли стигаме до отвратителната тема за… телесните отвори?“
Един изрече: „И как се научи да вдигаш рамене?“
— Свойство на тялото — обясни нейна светост. — Никога не сме го подозирали, съгласни ли сте? Върши самостоятелно повечето неща. Изправянето не изисква никакви усилия. Всяко движение става все по-лесно.
Тялото промени неусетно позата си и метна крак върху крак. „Изумително — мислеше си тя. — Тялото го прави, за да му е удобно. Не е нужно да го искам, за да се случи. Нямахме представа…“
Един изрече: „Ще задават въпроси.“
Ревизорите мразеха въпросите почти колкото и решенията, които мразеха едва ли не колкото идеята за отделни личности. Но най-много мразеха случайните, несъгласувани движения.
— Повярвайте ми, всичко ще се уреди — заяви лейди Ле Гион. — В края на краищата няма да нарушаваме никакви правила. Просто времето ще спре. И след това всичко ще бъде спретнато. Живо, но неподвижно. Подредено.
Един изрече: „И най-после ще завършим попълването на архивите.“
— Именно — подчерта лейди Ле Гион. — А той иска да го направи. Това вече не е лесно да се разбере. Почти не се замисля за последствията.
Един изрече: „Великолепно!“
Настъпи една от онези паузи, когато никой не се престрашава да заговори. А после…
Един изрече: „Кажи ни… какво е?“
— Кое какво е?
Един изрече: „Какво е да обезумееш? Какво е да си човек?“
— Странно. Неорганизирано. Едновременно мислене на няколко равнища. И има… неща, за които не намираме думи. Например идеята за хранене вече изглежда привлекателна. Тялото го казва.