Един изрече: „Привлекателна ли? Като гравитацията ли?“
— Ами-и… да. Храната ме привлича.
Един изрече: „Когато е в големи количества ли?“
— Дори и на малки порции.
Един изрече: „Но храненето е само функция. Какво… привлича в изпълнението на една функция? Нали е достатъчно и знанието, че тя е необходима за оцеляването?“
— Не мога да отсъдя — призна лейди Ле Гион.
Един от Ревизорите натърти: „Ти упорито говориш от първо лице.“
Друг добави: „И все още не умираш! Да бъдеш личност означава да живееш, да живееш означава да умираш!“
— Да, знам. Но за хората е особено важно да говорят от първо лице. Така делят Вселената на две части. Тъмата зад очите, в която звучи тих глас, и всичко останало. Това е… ужасяващо чувство. Сякаш те… разпитват през цялото време.
Един изрече: „А какъв е този тих глас?“
— Понякога мисленето е като разговор с друга личност, но пак си ти. — Виждаше, че притеснява останалите Ревизори. — Не искам да остана в този вид по-дълго от необходимото — увери ги.
И осъзна, че е излъгала.
Един изрече: „Напълно те разбираме.“
Ревизорите надничаха в човешките съзнания. Виждаха изскачането и искренето на мислите. Но не успяваха да ги разчетат. Гледаха как енергията протича от една точка към друга точка и мозъкът сияе като украса за Прасоколеда. Само не им беше ясно какъв е смисълът.
Затова си създадоха свой мозък.
Това беше следващата логична стъпка. И преди използваха хора да им вършат работа, защото отрано установиха, че извънредно много от тях са готови на всичко, стига да получат достатъчно злато. Загадката ги озадачаваше, защото според Ревизорите този метал не беше особено ценен за човешкото тяло, което имаше нужда от желязо, мед и цинк, но злато съдържаше само в нищожни количества. Стигнаха до извода, че жадуващите за злато хора поначало са увредени, затова и опитите да си послужат с тях се проваляха. Но защо ли бяха увредени?
Изработването на човешко същество не ги затрудни — Ревизорите знаеха точно как да местят и съединяват материята. Появи се обаче друга пречка — тялото не вършеше нищо, освен да лежи, а накрая се разложи. Това ти подразни, защото хората май успяваха да изработват свои функционални копия, без да са много образовани и способни.
И накрая установиха, че е възможно да сътворят действащо човешко тяло, стига в него да има Ревизор.
Разбира се, поемаха огромни рискове. Сред тях и опасността от смърт. Ревизорите избягваха смъртта, като не стигаха до крайността да живеят. Стремяха се да бъдат неразличими като водородните атоми, но не си позволяваха дори тяхната жизнерадост. Злополучният Ревизор би могъл да си навлече гибел, докато „управлява“ тялото. След дълги и обсъждания решиха, че ако контрольорът внимава и поддържа постоянна връзка с останалите Ревизори, опасността ще бъде сведена до минимум и си струва с оглед на целта.
Направиха жена. Отново логичен избор. В края на краищата макар мъжете да имаха по-голяма власт, често се излагаха на сериозни заплахи, а никой Ревизор не би се поблазнил от такава перспектива. От друга страна, красивите жени често постигаха много неща, като просто се усмихваха на придобилите власт мъже.
Главоблъсканицата с „красотата“ се оказа трудно преодолимо препятствие за Ревизорите. На молекулярно равнище в тази дума не можеше да се вложи никакъв смисъл. Но проучванията ги доведоха до факта, че особата на картината „Жена с невестулка“, нарисувана от Леонард Куирмски, се смята за въплъщение на хубост. Затова я използваха като образец за създаването на лейди Ле Гион. Естествено внесоха и някои промени. Лицето на картината беше асиметрично и твърде богато на дребни недостатъци, които отстраниха грижливо.
Резултатът би надминал и най-необузданите им съновидения, стига Ревизорите да сънуваха. Вече имаха своя агент за внедряване, своя надежден човек и нищо не можеше да им се опре. Учеха се бързо или поне трупаха данни, което според тях беше все същото.
Учеше се и лейди Ле Гион. Беше човек от две седмици — две стъписващи, потресаващи седмици. Кой би могъл да предвиди, че мозъкът действа точно така? Или че цветовете имат значение, далеч надхвърлящо данните от спектралния анализ? Как би могла дори да подхване описанието колко синя е синевата? Или колко мисли се мяркат в мозъка, без да изискваш това от него? В половината случаи й се струваше, че някой слага в главата й чужди мисли.
Изненада се силно, че не й се искаше да сподели това с другите Ревизори. Нямаше желание да им каже и много други неща. И не беше принудена да го направи!