Имаше власт. Особено над Джереми, а това доста я тревожеше, както вече беше склонна да си признае. Подтикваше тялото й към самостоятелни постъпки, например към изчервяване. Но имаше власт и над останалите Ревизори. Изнервяше ги.
Разбира се, тя също искаше техният проект да се осъществи. Такава беше целта им — спретната и предсказуема Вселена, където всичко си остава на мястото. Ако Ревизорите мечтаеха, щяха да мечтаят тъкмо за това.
Само че… обаче…
Младежът й се усмихна неспокойно и смущаващо, а Вселената се оказа несравнимо по-хаотична, отколкото в представите на Ревизорите.
И голяма част от хаоса се настаняваше в главата на лейди Ле Гион.
Тик-так
Лу Цзе и Лобсанг минаха през Бонг Фут и Пак Дрям като призраци по здрачаване. Хората и животните приличаха на синкави статуи и Лу Цзе заръча строго да не бъдат пипани в никакъв случай.
Метачът напълни отново пътната си торба от запасите в няколко къщи, като не забрави да сложи малки медни жетони вместо храната.
— Така отбелязваме, че сме им задължени — обясни, докато натъпкваше и торбата на Лобсанг.
— Следващият монах, който мине оттук, сигурно ще трябва да им дари по една-две минути.
— Една-две минути никак не са много.
— За умираща стара жена, която иска да се сбогува с децата си, може и да са цяла вечност — напомни Лу Цзе. — Нима в писанията не е речено „Животът се състои от секунди“? Да вървим.
— Метачо, аз съм уморен.
— Току-що изтъкнах, че животът се състои от секунди.
— Но всекиму се налага до поспи!
— Вярно, но ние ще пропуснем засега — настоя Лу Цзе. — Ще си отдъхнем в пещерите при Сонгсет. Няма как да усукваш и насън времето около себе си.
— Не може ли да си помогнем с цилиндрите?
— На теория — да.
— Само на теория ли? Защо да не размотават времето вместо нас? Така ще спим броени секунди…
— Те са само за извънредни случаи — троснато го прекъсна Лу Цзе.
— Метачо, а кой случай е извънреден според теб?
— Слушай, вундеркиндче, извънредният случай е онзи, в който аз реша, че е време да си послужим с цилиндрите, измислени от Ку. Спасителният пояс е за удавници. Само ако опрем дотам, ще се доверя на ненастроен и неблагословен цилиндър, задвижван от навита пружина. Единствено в безизходица. Знам, Ку казва, че…
Лобсанг замига и тръсна глава. Лу Цзе впи пръсти в ръката му.
— Пак ли усети нещо?
— Уф… сякаш ми извадиха зъб от мозъка. — Момчето си разтри темето, преди да посочи: — Дойде ей оттам.
— Значи те връхлетя болка от онази посока? — Метачът впи поглед в Лобсанг. — Като миналия път ли? Но ние тъй и не разбрахме как да различим откъде…
Млъкна и порови в торбата си. После измете с нея снега от голям плосък камък.
— Да видим какво…
Стъклен дом.
Сега Лобсанг успяваше да се съсредоточи в мелодичните тонове, просмукали се във въздуха. Влажен пръст по ръба на чаша за вино ли? Е, описанието би могло да започне и така. Само че пръстът би трябвало да принадлежи на някой бог, а чашата да е целият небосвод. И чудесните, сложни, менящи се тонове не просто изпълваха въздуха. Те бяха самият въздух.
Мяркащото се смътно петно зад стените доближаваше. Вече беше зад най-близката стена, стигна до отворената врата… и се скри.
Имаше нещо зад Лобсанг.
Той се обърна. Не виждаше каквото и да било, но долови движение и за миг усети топлина на бузата си…
— … какво ще покаже пясъкът — довърши Лу Цзе и изсипа върху камъка съдържанието на малка кесийка.
Пъстрите песъчинки заподскачаха и се заравниха. Нямаха чувствителността на голямата Мандала, но насред хаоса изпъкваше синьо изригване.
Метачът се вторачи пронизващо в Лобсанг.
— Доказано е, че никой не е способен да стори това, което ти току-що направи. Изобщо не измислихме начин да определяме посоката към мястото, където нещо нарушава целостта на времето.
— Ъ-ъ… извинявай, но… — Лобсанг опипа с пръсти бузата си. Беше мокра. — Ъ-ъ… всъщност какво съм направил?
— Необходима е огромна… — Лу Цзе се запъна. — Натам е пътят към Анкх-Морпорк. Знаеше ли това?
— Не! А и ти също предчувстваше, че нещо е започнало тъкмо в Анкх-Морпорк!
— Да, ама аз се опирам на опита и цинизма си, трупани с векове! — Лу Цзе вече прибираше цветния пясък в кесийката. — А ти просто имаш дарба. Тръгваме.
След още четири секунди, нацепени на ситно, слязоха под линията на вечните снегове и тръгнаха по сипеите, които се местеха под краката им. Стигнаха до гори от тантурести елши, които не стърчаха много над главите им. И там се натъкнаха на ловците, застанали в широк кръг.