Хванатият от тях йети ръкопляскаше. Естествено плясканията се чуваха нарядко, защото съществото имаше дълги ръце. И когато дланите му се срещнеха след изминатия път, проявяваха бурно радостта си. Ехото отскачаше от околните склонове.
Лу Цзе се наведе и хвана брадичката на предводителя.
— Ако през този следобед ти беше забавно, разкажи случката и на приятелите си — заръча му. — И им кажи да помнят Първо правило.
Пусна главата му, отиде при уловения йети и му се поклони.
— Да ви освободя ли, почитаеми господине, или предпочитате да се справите сам?
Йети се изправи, взря се в стоманения капан, захапал жестоко единия му крак, и се съсредоточи за миг.
В края на този миг вече стоеше на крачка от капана, който пък беше зареден и почти затрупан с листа.
— Превъзходно изпълнение — похвали го Лу Цзе. — Методично. И безукорно. Към равнините ли сте се запътил?
Йети едва не се сгъна на две, за да доближи източеното си лице до Лу Цзе.
— Да-а.
— А как бихте желал да постъпите с тези хора?
Йети огледа полегналите мирно фигури.
— Ско-оро ще се стъмни. И ве-ече нямат во-одачи.
— Но си носят факли — напомни Лу Цзе.
— Ха. Ха — по-скоро изрече йети, вместо да се засмее. — Това е добре. Факлите се виждат отда-алеч нощем.
— Ха! Вярно. Ще ни поносите ли малко? Важно е да побързаме.
— Теб и оно-ова хлапе, което не може да си пое-еме дъх ли?
Сивкавото петно във въздуха към края на поляната се преобрази в хриптящия Лобсанг. Хвърли отчупения клон, който размахваше.
— Името на момчето е Лобсанг. Обучавам го — обясни Лу Цзе.
— Виждам, че ако не побързаш, не ще оста-ане нещо, което да не зна-ае. Ха. Ха.
— Метачо, какви ги… — развика се Лобсанг, като се помъкна към тях.
Лу Цзе опря пръст до устните си.
— Не пред нашите повалени нови познати — възпря го. — Стремя се Първо правило да бъде зачитано далеч по-строго от днес нататък.
— Но нали аз свърших цялата…
— Време е да продължим по пътя си — пак го прекъсна Лу Цзе с повелителен жест. — Мисля си, че ще можем да подремнем удобно, докато нашият приятел ни носи.
Лобсанг гледаше ту йети, ту метача. Накрая избра да се вторачи в йети. Беше висок. Наистина имаше известна прилика с троловете, които бе виждал в града, но сякаш размачкан с точилка и увит на шнур. Беше поне двойно по-дълъг от него, и то благодарение предимно на кокилестите си крака и кльощавите ръце. Тялото му представляваше покрита с пухкава козина топка, а за огромните размери на стъпалата нямаше никакво съмнение.
— Щом е можел да се измъкне от капана, когато си поиска…
— Ти си ученикът, нали? — напомни Лу Цзе. — А аз съм учителят, тъй ли беше? Сигурен съм, че имахме подобна уговорка…
— Да, ама каза, че няма да ми пробутваш всички онези засукани лафове…
— Не забравяй Първо правило! А, да, и вземи един меч. Ще имаме нужда от него след малко. Е, ваша милост?…
Дългурестият йети ги вдигна уверено и внимателно, настани ги в сгъвките на ръцете си и закрачи между заснежените дървета.
— Уютно, а? — обади се Лу Цзе. — Козината им с нещо като изпреден камък, но е мекичка.
Не дочака отговор откъм другата ръка.
— Прекарах доста време с някой и друг йети — продължи метачът. — Смайващо племе. Научих туй-онуй от тях. Скъпоценни знания. Нима и в писанията не е речено „Човек се учи, докато е жив“?
Отвърна му с вкиснато, подчертано мълчание.
— Ако бях момче на твоите години, щях да се смятам за голям късметлия, че ме носи йети. Мнозина в долината дори не са ги зървали. Е, те вече не се навъртат там, където живеят хора. И това го има. Поне откакто плъзна слухът за техните стъпала.
На Лу Цзе започна да му се струва, че в диалога има само един участник.
— Нямаш ли какво да кажеш?
— Имам, и още как, ако толкова искаш да знаеш! — избухна Лобсанг. — Ти ме остави да свърша цялата работа там! Нямаше намерение да си мръднеш пръста!
— Постарах се да гледат само в мен — невъзмутимо го поправи Лу Цзе.
— Защо?
— За да не гледат в теб. Разбира се, имах пълно доверие в силите ти. Добрият учител дава шанс на ученика си да покаже на какво е способен.
— И какво щеше да правиш, ако не бях с теб?
— Предполагам, че бих се постарал да обърна срещу тях собствената им тъпота. Обикновено се намира начин. Какво те мъчи всъщност?
— Ами аз… мислех си… мислех си, че ще ме научиш на повече неща… Това е.
— Уча те през цялото време — подхвърли Лу Цзе. — Но не е задължително ти да научаваш нещо.
— А-а, схванах — озъби се Лобсанг. — Какво самодоволство… А поне ще се опиташ ли да ми кажеш нещо за този йети и имаше ли причина да мъкна този меч?