Монасите на историята си бяха свършили работата съвестно, но най-верният им съюзник си оставаше човешката способност за повествователно мислене. Хората и този път не се бяха изложили. Веднага ръсеха приказки от рода на „Че кога стана вторник? Къде отиде цялата седмица?“ или „Напоследък времето просто ми фучи покрай ушите“, или „Ей, все едно се е случило вчера…“.
И все пак нещо се съхраняваше.
Монасите най-грижливо бяха заличили времето, когато Стъкленият часовник отброил часа. Направо го бяха изрязали като със скалпел от историята. Почти успешно…
Сюзън пак придърпа пред себе си „Мрачни приказки“. Когато беше малка, нейните родители не й купуваха подобни книги. Помъчиха се да я възпитат нормална. Знаеха, че да се навърта човек прекалено близо около Смърт не е най-сполучливата идея. Научиха я, че фактите са по-важни от измислиците. После тя порасна и узна, че всъщност измислици са не Бледият ездач или Феята на зъбчетата, или караконджулите — всички те си бяха неоспорими факти. Най-фантастичната измислица гласи, че действителният свят е мястото, където на препечената филийка не й пука дали пада с маслото надолу, където логиката винаги върши работа и където можеш да се престориш, че нещо не се е случило.
Стъкленият часовник обаче беше твърде страховит, за да го скриеш безследно. Пак се просмукваше из тъмните невидими лабиринти на човешкия ум, за да се превърне в народна приказка. Хората се опитваха да я захаросат със сладки думи и вълшебни мечове, но същността й се спотайваше като гребло в обрасла ливада, готово да подскочи, щом някой го настъпи нехайно.
А сега някой отново нагазваше в ливадата и разковничето беше, че греблото се канеше да прасне по брадичката…
„… някого като мен.“
Тя поседя, забола поглед в празното пространство. Около нея в библиотеката историците се катереха по подвижните стълбички, редяха непохватно книги по масите и, общо взето, натъкмяваха образа на миналото според мярката на днешния поглед. Май беше символично, че един от тях през цялото време се опитваше да си намери очилата.
„Време е родила син, който броди по света.“
Имало един мъж, който се посветил толкова всеотдайно на изучаването на времето, че за него то се превърнало в истина. Узнал какво е то и дамата Време го забелязала, така й каза Смърт. И имало нещо като любов.
После Време родила син.
Но как? Умът на Сюзън имаше тъкмо необходимата нагласа да вкисне романтиката с такъв въпрос. Време и простосмъртен мъж. Как биха могли да?… Ами да — как биха могли да го направят?
После обаче се замисли: „А моят дядо е Смърт. Приел майка ми като своя дъщеря. И баща ми бил негов чирак. Това е то. И двамата са били човеци, аз съм се появила на бял свят по най-обикновения начин. Абсолютно немислимо е да наследя способността за преминаване през стени, за живот извън времето и за мъничко безсмъртие. Но съм си точно такава, значи тук логиката няма място, пък и — ако съм откровена — биологията.“
„Както и да е, времето неспирно твори бъдещето. То пък съдържа неща, които не са присъствали в миналото. Едно бебе не е толкова трудно начинание за нещо… да, де, за някой, който пресътворява Вселената всеки миг.“
Сюзън въздъхна. Не биваше да забравя и че дамата Време вероятно не е тъждествена на времето, както Смърт не е съвсем същото като смъртта, нито пък Война съвпада напълно с войните. Познаваше Война — грамаден дебелак с неприлично чувство за хумор и навика да губи нишката на разговора. Той изобщо не се стремеше да присъства при всяка дребна схватка. Отдавна се бе настроила неприязнено към Мор, който я зяпаше вторачено, а Глад беше един твърде хилав чудак. Никой от тях не управляваше всичко в своето… занятие. Само го олицетворяваше.
А бе срещала и Феята на зъбчетата. Самата Сюзън се учудваше, че израсна до голяма степен човек, и то почти нормален.
Докато препрочиташе бележките си, косата й се измъкна от стегнатия кок в присъщото си състояние, все едно собственичката й току-що е докоснала повърхност с голям електрически заряд. Разпростря се около главата й като облак с един-единствен черен кичур.
Макар дядо й да беше неумолимият унищожител на светове и окончателната истина във Вселената, това не означаваше, че не проявява интерес към обикновените хора. Може и Време да не е равнодушна.
Усмихна се.
Казват, че времето не чака никого.
Защо пък поне веднъж да не е почакала някого?