Сюзън усети, че я зяпат, обърна се и откри Смърт на мишките да се пули зад лещите на очилата, които принадлежаха на леко разсеяния мъж, търсещ ги в другия край на залага. А гарванът си оглаждаше с човка крилата върху прашния пренебрегван бюст на отдавнашен историк.
— Е? — сопна се тя.
— ПИСУК!
— О, така ли е решил?
Вратата на библиотеката се отвори от кротко побутване с муцуна и влезе един бял кон. Не бял като сняг, това е мъртвешки оттенък, а бял като мляко, в което все пак има живот. Оглавникът и юздата чернеха, както и седлото, но в известен смисъл бяха само отстъпка пред традицията. Ако конят на Смърт склони да го яздиш, няма да паднеш и без седло. Няма и предел за броя на хората, които би могъл да носи. В края на краищата избухват и внезапни епидемии.
Историците не го поглеждаха. В библиотеките не влизат коне.
Сюзън го яхна. Колко пъти си бе пожелавала да е родена изцяло човек и абсолютно нормална, но колкото и да жадуваше да се откаже от всичко това…
… имаше го и Бинки.
След миг четири отпечатъка от копита блеснаха като плазма над библиотеката и угаснаха.
Тик-так
Стъпалата на йети хрускаха по снега. Освен този звук се чуваше само вечният планински вятър.
Лобсанг се обади:
— Под „отсичане на главата“ всъщност трябва да разбирам…
— Отрязването й от тялото с меч — потвърди Лу Цзе.
— И той — продължи момчето с нерешителния тон на човек, проверяващ всяко ъгълче в обитавана от духове пещера — няма нищо против?
— Е, ма-алко е неприятно — призна йети. — Но е като фо-окус на празненство. Не съм против, щом е за до-обро. Метачът винаги е бил наш приятел. Дължим му услу-уги.
— Опитах се да ги насоча по Пътя — гордо сподели Лу Цзе.
— Да-а. Много полезно. „Изтъркан съд зага-аря трудно.“
Любопитството се сборичка с раздразнението в главата на Лобсанг и надделя.
— Ама аз нещо да не съм пропуснал? Няма ли да умреш?
— Нямало да умра ли? С отсе-ечена глава? Ама че смешно! Хо. Хо. Разби-ира се, умирам. Не е чак толкова голяма ра-абота.
— Минаха години, преди да проумеем номера на йети — вметна Лу Цзе. — Техните задни салта разбърникваха Мандалата, докато игуменът не измисли как да ги компенсира. Досега три пъти са били изчезнал вид.
— Три пъти, а? — повтори Лобсанг. — Множко е за изчезване. Все пак повечето видове успяват само по веднъж, нали?
Йети навлезе в по-висока борова гора.
— Това място е подходящо — реши Лу Цзе. — Спуснете ни на земята, почитаеми господине.
— За да ви отсечем главата — отпаднало добави Лобсанг. — Какви ги приказвам?! Ничия глава няма да отсичам!
— Нали чу от него, че изобщо не го разстройва? — напомни метачът.
— Не е в това проблемът! — разгорещи се момчето.
— Главата си е негова — изтъкна Лу Цзе.
— Но аз съм против!
— Е, щом е тъй… В писанията е речено „Ако искаш да е направено свястно, сам си свърши работата“.
— Да-а, така е — потвърди йети.
Лу Цзе взе меча от ръката на Лобсанг. Внимаваше, като че не бе свикнал да държи оръжие. Йети се отпусна на колене, за да го улесни.
— В крак ли си с времето? — осведоми се Лу Цзе.
— Да-а.
— Не мога да повярвам, че наистина го правиш! — възкликна Лобсанг.
— Интересно… — промълви метачът. — Госпожа Космипилитска казва „Око да види, ръка да пипне“, а дори да е странно, Уен също е рекъл „Видях и повярвах“!
Той замахна с меча и отсече главата на йети.
Тик-так
Разнесе се звук, напомнящ за сцепването на зелка по средата, след миг една глава падна в кошницата сред одобрителните крясъци на тълпата и коментари „От мен да знаете, тъй се върши тая работа!“. Град Куирм беше приятен, мирен и законопослушен. Градският съвет поддържаше тази атмосфера чрез подхода си — наказанията за престъпни деяния изобщо да не допускат рецидив.
— НАЛИ ТИ СИ ГРАБ ЛУКАВИЯ, ИЗВЕСТЕН ОЩЕ КАТО КАСАПИНА?
Покойният Граб си разтриваше шията.
— Искам преразглеждане на делото!
— МАЙ НЕ СИ УЛУЧИЛ ПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ — увери го Смърт.
— Ама онуй не може да се нарече убийство, щото… — Душата на Граб Лукавия порови в призрачните си джобове и извади невеществено късче хартия, разгъна го и запелтечи в тежка борба с писаното слово: — … щото р-равновес-сието на п-п-психиката ми е било н-нарушено…
— СЕРИОЗНО? — учтиво подхвърли Смърт.
Отдавна установи, че е най-добре да остави отскорошните покойници да си изплачат мъките.
— Ми да, щото аз много, ама много исках да го убия, чатна ли? Само не ми разправяй, че е редно човек да иска таквиз неща. А оня бездруго беше джудже и хич не бива да приказват за човекоубийство.