— Защо?
— Защото съжалявам, че нямаше кой да помогне на мен.
— Да, ама в акушерството си има правила — заинати се Леля Ог. — Не казваш никому каквото си видяла или чула, ако жената не ще да се разнасят приказки.
Вещицата все не можеше да се настани удобно в креслото, лицето и почервеняваше. „Иска да ми каже — позна Сюзън. — Дори копнее за това. Но пък аз съм длъжна да си изиграя ролята безупречно, за да си няма тя разправии със съвестта.“
— Госпожо Ог, не ви питам за имена, защото не ми се вярва да ги знаете.
— Права си.
— Но детето…
— Виж какво, госпожичке, не бива да продумвам пред жива душа…
— Не знам дали от това ще ви олекне, обаче не съм сигурна дали този израз се отнася и за мен. — Сюзън погледа още малко госпожа Ог. — Но ви разбирам. Задължително е да има правила, нали? Благодаря, че ми отделихте от времето си.
Стана и върна съхранения ден на мястото му върху лавицата. Излезе от къщата и затвори вратата зад себе си. Бинки я чакаше при портичката на оградата. Сюзън го яхна и чак тогава чу вратата да се отваря.
— И той ми рече същото — сподели госпожа Ог. — Когато ми даде часовничето. „Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Ог.“ А ти, мойто момиче, по-добре влез вътре.
Тик-так
Смърт откри Мор в един лазарет някъде из Лламедос. Мор харесваше болниците. Винаги си намираше работа в тях.
В момента се опитваше да откърти табелата „А сега си измийте ръцете“ над спуканата мивка. Озърна се.
— О, ти ли си бил… Сапун, а? Ще им дам аз сапун на тях!
— ПРИЗОВАХ ВИ — напомни Смърт.
— А-а… Да, бе. Вярно. Така си е — смънка смутен Мор.
— ПАЗИШ ЛИ ОЩЕ КОНЯ СИ?
— Разбира се, но…
— КОНЯ ТИ БЕШЕ ЧУДЕСЕН.
— Слушай, Смърт… не е в това… виж сега, не че не искам да те разбера, ама… Извинявай…
Мор се отдръпна, за да мине между тях облечена в бяло монахиня, която и не подозираше за присъствието на двамата Конници. Само че той не пропусна възможността да й дъхне в лицето.
— Напълно поносим грип — оправда се, щом разгада погледа на Смърт.
— ЗНАЧИ МОЖЕМ ДА РАЗЧИТАМЕ НА ТЕБ?
— Да се явим…
— ДА.
— За Галаспектакъла…
— ОЧАКВАТ ГО ОТ НАС.
— А с другите уговори ли се вече?
— ТИ СИ ПЪРВИЯТ.
— Ъ-ъ…
Смърт въздъхна. Естествено имаше всякакви болести и преди да възникне човечеството. Но Мор несъмнено беше творение на хората. На ненадминатата им дарба да се скупчват на едно място, да ровичкат в джунгли, да търпят бунището съвсем близо до кладенеца. Затова Мор имаше отчасти човешка природа с всичко, което може да се открие в нея. Сега се боеше.
— ЯСНО.
— Ама както го казваш…
— СТРАХУВАШ ЛИ СЕ?
— Аз… ще си помисля.
— НЕ СЕ И СЪМНЯВАМ.
Тик-так
Щедра порция бренди се изля във вместителната чаша на госпожа Ог. Тя разклати многозначително бутилката към Сюзън и я покани с поглед.
— Не, благодаря.
— Ти си знаеш.
Леля Ог остави бутилката настрана и отпи от брендито, сякаш беше бира.
— Един мъж идваше да тропа на вратата ми. И то три пъти през живота ми. За последен път застана на прага… преди има-няма десетина дни. Все същият всеки път. Търсеше акушерка…
— Преди десетина дни ли? — недоумяващо повтори Сюзън. — Но момчето е на поне шестнад…
Стисна устни.
— Аха, и ти се сети — отбеляза госпожа Ог. — Веднага си пролича, че си схватлива. За него времето не беше спънка. Търсеше най-добрата акушерка. И както излезе, научил за мен, ама все не улучваше датата, все едно ти или аз да потропаме на чужда врата. Проумяваш ли какво ти казвам?
— Разбирам дори повече, отколкото си представяте.
— Третия път… — поредната яка глътка бренди — … малко се беше сащисал. По туй се познаваше, че си е най-обикновен мъж, каквото и да стана после. Направо се паникьосваше, честно казано. Тия бъдещи татковци трудно понасят бременността на жените си. Разполагаше с колкото си ще време, ама мозъкът му беше поразместен, щото съпрузите хич не мислят, като чакат да се пръкне бебето. Всичката тая паника е, щото знаят, че са се изтърсили в свят, дето не е техен.
— И какво се случи после?
— Откара ме с… беше една от ония старовремски колесници… та тъй, откара ме в… — Госпожа Ог се подвоуми. — Да знаеш, нагледала съм се на чудесии през живота си — вметна, като че подготвяше почвата за голямо откровение.
— Лесно ми е да повярвам.
— Та, значи, оня ми ти замък беше от стъкло.