Госпожа Ог се вторачи в Сюзън, почти я предизвикваше да прояви недоверие. Сюзън реши да прескочи този момент от разговора.
— Госпожо Ог, един от най-ранните спомени в живота ми е как помагах да хранят коня на Бледия ездач. И вие го познавате, нали? Говоря за онзи кон отвън. Конят на Смърт. Името му е Бинки. Не прекъсвайте разказа си, моля ви. Няма граници за онова, което мога да приема като нормално.
— Имаше една жена… а бе, накрая имаше една жена. Ти представяш ли си как човек се пръсва на милион парченца? Да, сигурно можеш да си представиш. Е, сега пък си напъни въображението да ти нарисува обратната картинка. Виждаш някаква мъглица, всичко се сгъстява и изведнъж — буф, жена! А после — буф, пак мъгла! И през цялото време тоя звук…
Госпожа Ог плъзна пръст по ръба на чашата си и я накара да зазвъни.
— Значи една жена… ту се въплъщаваше, ту се лишаваше от тяло? Но защо?
— Щото беше уплашена, как защо?! Щото й беше за пръв път, не чатна ли? — Госпожа Ог се ухили. — Лично аз не съм се мъчила чак толкова, ама съм помагала на доста момичета, дето им е за пръв път. Плашат се до полуда и като дойде големият напън, ако стопляш за какво приказвам, вряскат, пустосват бащата и май са готови на какво ли не, само да са другаде. Е, тая дама можеше да бъде другаде. Щяхме здравата да загазим, ако не беше мъжът. Накрая тъй се обърна работата.
— Онзи, който ви заведе там ли?
— Беше с вид на чужденец, правичката да ти кажа. Като ония, дето живеят около Главината. С лъснато теме. Все си мислех: „Като те гледам, сигурно си млад, господинчо, само дето виждам, че си млад отдавна, ама много отдавна, ако не бъркам.“ Обикновено не търпя да се навъртат мъже, но той седна, поговори й на чужбинската си реч, пееше й песнички, казваше й стихчета. Уталожи страха й и тя отново се появи от въздуха, пък аз не се помайвах и… раз, два, готово! И тя пак изчезна. Само че още беше наоколо, тъй ми се стори. Във въздуха.
— Как изглеждаше? — попита Сюзън.
Госпожа Ог я изгледа ехидно.
— Не забравяй какво виждам аз оттам, дето си върша работата. Туй, което мога аз да ти опиша, не става за рисуване на плакат, ако схващаш намека. А и в такова време никоя жена не е в най-блестящия си вид. Беше млада, тъмнокоса… — Госпожа Ог се зае да пълни чашата си с бренди и паузата се проточи. — Беше и стара, ако толкоз искаш да знаеш. Не като мен. Истински стара. — Позяпа огъня. — Стара като мрака и звездите… — промълви сякаш на пламъците.
— Момчето е било оставено пред Гилдията на крадците — вметна Сюзън, за да прекъсне мълчанието. — Май са решили, че с такива дарби ще преуспее.
— Момчето ли? Ха… Ей, госпожичке, я ми кажи най-после… Защо приказваш само за един?
Тик-так
Лейди Ле Гион показваше силата на характера си.
Изобщо не й бе минавало през ума, че хората до такава степен са подвластни на телата си. Тормозът беше денонощен. Твърде горещо, прекалено студено, глад, преяждане, умора…
Тя не се съмняваше, че дисциплината е ключ към справяне с проблема. Ревизорите бяха безсмъртни. Ако не успееше да заповяда на тялото си какво да прави, значи не заслужаваше тяло. Оказа се, че слабостта на хората е именно в телата им.
Както и в сетивата. Ревизорите притежаваха стотици сетива, защото всяко възможно явление трябваше да бъде наблюдавано и описано. В момента тя разполагаше едва с пет сетива. Не очакваше затруднения. Само че те бяха свързани пряко с всичко останало в тялото! Не само даваха сведения, но и имаха желания!
Веднъж мина покрай сергия, където продаваха печено месо, и устата й се напълни със слюнка! Обонянието поиска тялото да се храни, без изобщо да се допита до мозъка! Но и това не беше най-лошото! Самият мозък мислеше непокорно!
Тук се сблъскваше с най-сериозните трудности. Тази торба мокра тъкан работеше независимо от волята на притежателя си. Поглъщаше информация от сетивата, сверяваше я със запазеното в паметта и предлагаше възможности за избор. А понякога скритите му части дори се бореха да овладеят устата! Хората не бяха индивиди, а цял комитет в едно тяло!
И някои от останалите членове на този комитет бяха мрачни, червени и недокоснати от цивилизацията. Бяха се вмъкнали в мозъка далеч преди цивилизованите времена, а имаше и такива, които са се настанили дори преди епохата на човека. Затова онази част, която вършеше общото мислене, трябваше да се бори в тъмата на мозъка, за да наложи решаващия си глас!
След като прекара малко над две седмици в ролята на човек, съществото, представящо се за лейди Ле Гион, изпадна в тежко положение.
Например с храната. Ревизорите не се хранеха. Не изпускаха от поглед факта, че крехките форми на живот са принудени да се поглъщат взаимно, за да се сдобият с енергия и вещества за изграждане на тялото. Процесът обаче изумяваше със слабата си резултатност и нейна светлост се опита да състави за себе си хранителни вещества направо от въздуха. Успя, но усещаше процедурата някак… Каква беше думата? О, да… гадна.