Освен това част от мозъка не й повярва, че е нахранена и настояваше, че усеща глад. Неспирното й досаждане пречеше на мисловните процеси и въпреки всичко на нейна светлост се наложи да стигне до неприятния проблем с… ами с отворите.
Ревизорите ги познаваха отдавна. Човешкото тяло имаше в някои случаи цели осем отвора. Единият като че не вършеше работа, другите изглеждаха многофункционални, макар че — колкото и да е изненадващо — ушите май не можеха да служат за друго, освен да слушат.
Предишния ден тя се престраши да хапне препечена филийка.
Най-страшното преживяване в цялото й съществуване.
И най-силното.
Имаше и още нещо. Доколкото вникваше в тънкостите на езика, стори й се подходяща думата приятно.
Явно човешкият вкус нямаше нищо общо с възприятията на Ревизорите — точни, отмерени, аналитични. Човешкият вкус означаваше целият свят да връхлети в устата ти. Тя изтърпя половин час фойерверки в главата си, преди да си спомни, че трябва да преглътне.
Как намираха сили хората да оцелеят след всичко това?
Художествените галерии я омайваха. Нямаше съмнение, че някои хора притежават дарбата да представят действителността така, че да изглежда още по-истинска, да говори със зрителя, да опари съзнанието…
Колкото по-скоро бъде завършен часовникът, толкова по-добре. Такива безумни същества не биваше да съществуват и занапред. Тя вече навестяваше часовникаря и грозния му помощник всеки ден, помагаше им, доколкото се осмеляваше, но май всеки път една особено важна крачка ги делеше от успеха…
Изумително! Вече беше способна да лъже и себе си! Защото се обади друг глас в главата й (и той принадлежеше към онзи мрачен комитет): „Но ти не помагаш, нали? Крадеш им от частите или ги променяш във вреда… и се връщаш там всеки ден заради погледите, които той ти хвърля, а?…“
Някои в комитета, заели мозъка й, бяха толкова древни, че нямаха и гласове, а само пряка власт над тялото. И точно те направиха опит да се набъркат в този момент. Тя напразно се стараеше да ги прогони от съзнанието си.
А сега беше принудена отново да застане пред останалите Ревизори. Щяха да се появят навреме. Овладя се. Напоследък очите й пускаха по малко вода без никаква причина. Оправи косата си, колкото можа, и влезе в просторната приемна.
Сивотата вече се сгъстяваше във въздуха. В това пространство нямаше място за прекалено много Ревизори, но за тях беше безразлично. И един стигаше да говори от името на всички.
Лейди Ле Гион установи, че ъгълчетата на устните й се извиват нагоре съвсем самостоятелно, когато изникнаха деветима от тях. Девет е равно на три по три, а Ревизорите харесваха тройката. Двама следяха неотлъчно третия. Тоест всеки двама следяха всеки трети. „Не вярват и сами на себе си“ — обади се някой от гласовете в ума й. Намеси се друг: „Ние! Ние не вярваме на себе си!“ И тя си помисли: „Ами да. Ние, а не те. Не бива да забравям, че сме ние.“
Един Ревизор изрече: „Защо няма напредък към целта?“
Ъгълчетата на устните й отново се отпуснаха.
— Имаше дребни проблеми при постигане на необходимата точност и съгласуваност — заяви лейди Ле Гион.
Откри, че ръцете й бавно потриват длани, и се учуди. Не им бе заповядала да го правят.
Ревизорите не се нуждаеха от езика на тялото, затова не го разбираха.
Един изрече: „Каква е същността на?…“
Но още един го прекъсна: „Защо обитаваш това здание?“
В гласа се промъкна подозрителност.
— Тялото на индивида изисква от него действия, които не е прието да се извършват на улицата… — Лейди Ле Гион бе опознала донякъде Анкх-Морпорк и добави: — Не и на повечето улици. Освен това смятам, че прислужникът на часовникаря не изпитва доверие към мен. Позволих на тялото да се подчинява на гравитацията, защото е предназначено за това. Уместно е да не се нарушава човешката маскировка.
Един — беше същият — изрече: „Какво означават тези предмети?“
Бе забелязал боите и статива на триножник. Лейди Ле Гион отчаяно съжали, че забрави да ги скрие някъде.
Същият продължи да разпитва: „Да не създаваш образи с оцветяващи вещества?“
— Да. Уви, твърде неумело.