Един изрече: „И какъв е смисълът?“
— Исках да проверя как го правят хората.
Един изрече: „Лесно е да се опише — очите възприемат образите, а ръката нанася оцветяващите вещества.“
— И аз предполагах, че е така, но се оказа значително по-сложно…
Онзи, който зададе въпроса за рисуването, се понесе към един стол и попита: „А какво е това?“
— Котка. Тя дойде. И не личи, че иска да си отиде.
Котката, по-точно дивият уличен рижав котарак, помръдна изпохапано ухо и се сви още по-плътно на кълбо. Твар, която можеше да оцелее по задните улички на Анкх-Морпорк със залутали се блатни дракончета, глутници помияри и търсачи на безплатни кожи, не би отворила дори едно око да погледне сбирщина хвъркащи нощнички.
Онзи, който вече лазеше по нервите на лейди Ле Гион, изрече: „И каква е причината за присъствието на това създание?“
— Изглежда понася компанията на хо… на представящите се за хора. В замяна не иска нищо освен храна, вода, подслон и уют. Това ми е интересно. Нашата цел е да се учим и именно това започнах да правя, както се убеждавате.
Един изрече: „Кога ще бъдат отстранени проблемите с часовника, които ти спомена?“
— О, скоро. Многа скоро. Ами да.
Онзи, който започваше да вдъхва ужас у лейди Ле Гион, изрече: „Питаме се — възможно ли е ти да пречиш на напредъка по някакъв начин?“
По челото й сякаш се забождаха иглички. Защо ли кожата й реши да се държи така?
— Не. Защо бих решила да забавя работата им? Не би било логично!
Един изрече: „Хъммм…“
А никой Ревизор не казва „Хъммм…“ без причина. Влага в звуците много конкретен смисъл.
Той продължи: „Изкарваш влага от челото си.“
— Да. Присъщо е на тялото.
Един изрече: „Да-а…“
Също с много конкретен и зловещ смисъл.
Един изрече: „Питаме се дали излишно дългото пребиваване в тяло не отслабва решимостта. Освен това ни е трудно да разгадаем мислите ти.“
— Пак заради тялото, опасявам се. Мозъкът е крайно неточен инструмент.
Лейди Ле Гион най-после си възвърна контрола над ръцете.
Един изрече: „Да-а…“
Друг изрече: „Когато водата запълва кана, приема формата й. Но водата не е кана, нито каната е вода.“
— Разбира се.
Мисъл, за която дори не подозираше, изскочи от тъмата зад очите й: „Няма спор, че ние сме най-тъпите твари във Вселената.“
Един изрече: „Не е добре да се действа самостоятелно.“
— Разбира се — повтори тя.
Друга мисъл изплува от тъмата: „Е, сега загазих.“
Един изрече: „Следователно са ти необходими придружители. Не ти се приписва вина. Но никой не бива да е сам. Заедно решимостта ни укрепва.“
Във въздуха заискриха прашинки.
Тялото на лейди Ле Гион се отдръпна неволно, а щом тя различи какво се оформя, отстъпи още малко. Бе виждала хора във всяко състояние на живота и смъртта. Но като наблюдаваше как тялото се съставя от наличния суров материал, се разстройваше необяснимо, може би защото и тя в момента обитаваше подобно тяло. Поредният случай, когато стомахът й напираше да мисли самостоятелно — сега му се повръщаше.
Проясниха се шест фигури, примигаха и отвориха очи. Три мъжки и три женски. Носеха човешки дрехи, наподобяващи закачулените наметала на Ревизорите.
Останалите сиви силуети се отместиха, но един изрече: „Те ще те придружат при часовникаря и затрудненията ще бъдат отстранени днес. Те няма да ядат или да дишат.“
„Да, бе!“ обади се някой от тихите гласове, вплитащи се в мисленето й. Една от фигурите изхленчи.
— Тялото ще диша непременно — отбеляза нейна светлост. — Няма да го убедите, че не се нуждае от въздух.
Чуваше ясно задавеното пъшкане.
— Вие си мислите: „Ами да, можем да обменяме с околния свят потребните ни вещества.“ Вярно е._ Но тялото не го знае._ То вярва, че умира. Оставете го да диша.
Те си поеха дъх с влажно хлипане.
— Скоро ще се почувствате по-добре — увери ги нейна светлост.
Очарована чу вътрешния си глас: „Те са твои надзиратели, но ти вече си по-силна от тях.“
Една от фигурите опипа непохватно лицето си и промълви задъхана:
— На кого говориш с устата си?
— На вас.
— На нас ли?
— Трябва да ви обясня…
— Не — отсече Ревизорът. — Така се въвличаме в опасност. Смятаме, че тялото налага свое мислене на мозъка. Не приписваме вина. Това е… неправилно функциониране. Ще те придружим при часовникаря. И ще го направим веднага.
— Но не в тези дрехи — възрази лейди Ле Гион. — Ще го уплашите. И може би ще го подтикнете към неразумни постъпки.
Настъпи мълчание. Добилите плът Ревизори се споглеждаха безнадеждно.
— Налага се да говорите с устите си — подсказа лейди Ле Гион. — Съзнанието си остава в главите ви.