Подминаха входовете на джуджешките рудници, дали името на близкия връх, но не видяха никого над земята. Лобсанг беше доволен. Статуите, които зърваше предишния ден в селата, не бяха мъртви, а само замръзнали в друго течение на времето. Лу Цзе му забрани да припарва до хората, но можеше да си спести думите. За момчето да ги доближи беше равно на някакво особено нахалство. И още по-неприятно се почувства, щом осъзна, че те все пак се движат, макар и много, много бавно…
Слънцето се отлепи съвсем мъничко от хоризонта, а двамата вече слязоха в по-топлите гори по планинския склон, обърнат към Ръба. Тук местността имаше по-опитомен вид. Дивечовата пътека пресичаше поточе, където срещаше стар коларски път, който обаче още не беше обраснал.
Лобсанг се обърна, щом преджапа, и видя как водата съвсем бавно запълва дупките, оставени от стъпалата му.
Подобно на останалите послушници и той бе обучен да цепи времето по заснежените полета над долината. Монасите твърдяха, че така никой нямало да пострада, но не уточняваха каква беля биха могли да си навлекат. Лобсанг за пръв път цепеше времето в истински обитаеми земи извън манастира.
Великолепно! Птици, замрели в небето. Ранобудни пчели, смръзнали се над разтворени цветчета. Светът сякаш беше кристал, в който са сковани живи същества.
Лобсанг позабави крачка до стадо сърни, похапващи трева, и погледа как едното око на най-близката се завърта към него с мудността на геоложки процес. Виждаше мускулите под кожата да се напрягат за бягство…
— Време за по една пръчица дим — обади се Лу Цзе.
Светът около Лобсанг ускори ритъма си. Сърните избягаха и сякаш отнесоха със себе си вълшебството на мига.
— Защо пък „пръчица дим“? — не разбра момчето.
— Ходил ли си някога до Четирите хикса?
— Не съм. Но един от барманите в „Гроздът“ е оттам.
Лу Цзе запали тънка папироска.
— Кой знае… — вдигна рамене. — Май напоследък всеки барман казва, че е оттам. Особена страна. С огромен извор на време по средата, голяма полза имаме от него. Времето и пространството са страшно оплетени. Може и да е заради онази тяхна бира. Все пак е приятно място. Я сега огледай какво има под теб.
От едната страна на поляната земята се спускаше стръмно, показваха се само върховете на дърветата, а по-нататък имаше малка шарения от ниви и градини, скътани в гънка на планината. В далечината се различаваше клисура и на Лобсанг му се стори, че там се мержелее мост.
— Не е кой знае какво — сподели впечатленията си. — Не страна, а някакъв рафт.
— Ама е страна на вещици — поправи го Лу Цзе. — И ние ще вземем метла назаем. Единственият превоз, който ни върши работа.
— Това не е ли… хъм, намеса в хода на историята? Все пак съм чувал, че няма страшно да го правим във високите долини, но тук, долу — в света…
— Вярно, абсолютно забранено е — потвърди Лу Цзе. — Тъкмо защото е „намеса в хода на историята“. Само трябва да внимаваме с вещицата. Някои направо преливат от хитроумие. — Изглежда разчете правилно изражението на Лобсанг — Ей, помисли — за какво са правилата? За да обмислиш добре как да ги нарушаваш.
— Но…
Лу Цзе въздъхна и отщипа огънчето на папироската.
— Наблюдават ни.
Лобсанг се обърна светкавично. Наоколо имаше само дървета и насекоми, бръмчащи в ранното утро.
— Там, горе — посочи Лу Цзе.
Един гарван бе кацнал в рошавата корона на ела, прекършена от зимните бури. Гледаше ги как се взират в него.
— Кряк? — опита гласа си птицата.
— Някакъв си гарван — установи Лобсанг. — И в долината ги има на цели ята.
— Вторачи се в нас, щом спряхме.
— Метачо, навсякъде из планините е пълно с гарвани.
— Видях го и когато срещнахме йети — настоя Лу Цзе.
— Ами всичко е ясно. Съвпадение. Нито един гарван не лети толкова бързо.
— Може пък да е по-особен гарван — допусна Лу Цзе. — Впрочем не е планинска птица, а от равнините. Планинските гарвани грачат, а не крякат. И защо сме му толкова интересни?
— Малко е… стряскащо да смяташ, че те следи птица — вметна Лобсанг.
— Когато човек стане на моите години, обръща внимание на тварите в небето. — Лу Цзе вдигна рамене и се ухили. — Защото се безпокои да не са лешояди.
Навлязоха във времето и изчезнаха.
Гарванът разроши перата си.
— „Трак“ ли трябваше да бъде? — промърмори. — По дяволите…
Тик-так
Лобсанг порови под стряхата на покрива и пръстите му напипаха метла, пъхната в напластената тръстика.