— Много ми прилича на кражба — не скри мнението си, докато Лу Цзе му помагаше да слезе.
— Не си прав — възрази метачът и вдигна метлата така, че да погледне по дължината й. — Ще ти обясня защо. Ако оправим бъркотията, ще я върнем, когато се прибираме и тя изобщо няма да научи, че сме си услужили… а ако нищо не свършим, е… пак няма да научи. Честно казано, тези вещици никак не се грижат за дръжките. А погледни и метличината от тази страна. С такова нещо не бих почистил дори дъното на езерце! Какво да се прави… пак ще мерим времето по часовник, момко. Хич не ми се и мисли да фуча на метла, докато цепя времето.
Яхна дръжката и се вкопчи в нея. Тя леко се надигна над земята.
— Поне подемната сила си я бива — одобри метачът. — Ти можеш да седнеш удобно отзад. Хвани се здраво и се загърни с расото. Ще те продуха силничко.
Лобсанг се настани и метлата политна. Щом се изравниха е ниските клони около поляната, срещнаха погледа на гарвана.
Той присви глава смутено и се озърна насам-натам в желанието си да ги следи и с двете си очи.
— Питам се дали ще грачиш или ще крякаш — промълви Лу Цзе уж на себе си.
— Грак — отвърна гарванът.
— Значи не си онзи гарван, който зърнахме от другата страна на планината.
— Кой, аз ли? Как може?! — отрече птицата. — По ония места се кряка.
— Само проверявам.
Метлата се издигна в небето и се понесе над дърветата в посока към Главината.
Гарванът разроши пера и примигна.
— По дяволите!
Подскочи по клоните и стигна до седналия Смърт на мишките.
— ПИСУК?
— Слушай, ако искаш да работя под прикритие, вземи да ми намериш някоя книга по орнитология, спогодихме ли се? Хайде да тръгваме, че иначе никога няма да ги настигна.
Тик-так
Смърт намери Глад в един наскоро открит ресторант в Генуа. Бе заел сам цяло сепаре и похапваше патица с петнист ориз. Глад го посрещна с думите:
— О, ти ли си…
— АЗ СЪМ. ТРЯБВА ДА СЕ ЯВИМ НА КОНЕ. СИГУРНО СИ ПОЛУЧИЛ СЪОБЩЕНИЕТО МИ.
— Я си придърпай стол — изсъска му Глад. — Тук приготвят чудни наденички от алигатор.
— ВЕЧЕ ТИ КАЗАХ — ТРЯБВА ДА СЕ ЯВИМ НА КОНЕ.
— Защо?
Смърт седна и се зае да обяснява. Глад го слушаше, без да се откъсва от храненето.
— Проумях — заяви накрая. — Благодаря, но няма да участвам.
— НЯМА ДА УЧАСТВАШ ЛИ? НО ТИ СИ ЕДИН ОТ КОННИЦИТЕ!
— Да, естествено. Но каква е моята роля този път?
— МОЛЯ?
— Доколкото разбирам, не се предвижда масов глад, нали? Или някакъв недостиг на храна, поне формално?
— Е, НЕ. И ФОРМАЛНО НЕ СЕ ПРЕДВИЖДА, ОЧЕВИДНО Е, НО…
— Значи се оказва, че ще изляза на сцената само да махам с ръчичка. Благодаря, не искам.
— ПРЕДИ СЕ ЯВЯВАШЕ ВСЕКИ ПЪТ — укори го Смърт.
Глад нехайно махна с ръка, стиснала оглозгана кост.
— Само че преди можехме да разчитаме на свестни апокалипсиси — изтъкна и доизсмука костния мозък. — Направо можехме да впием зъби в тях, така да се каже.
— И ВСЕ ПАК НАСТЪПВА КРАЯТ НА СВЕТА.
Глад отмести празната чиния и разлисти менюто.
— Има и други светове. Смърт, ти си прекалено сантиментален. Открай време ти го казвам.
Смърт се изправи. Хората бяха сътворили и Глад. Вярно, винаги е имало сушави години или гъсти облаци от скакалци, но за да настъпи сериозен глад, за да се превърне плодородната земя в прашна пустиня заради нечия тъпотия и алчност, е необходима човешка намеса. И Глад трупаше наглост.
— СЪЖАЛЯВАМ — отрони Смърт. — ЧЕ ОТНЕХ ОТ ВРЕМЕТО ТИ.
Излезе самотен на гъмжащата от минувачи улица.
Тик-так
Метлата се стрелна надолу към равнините и полетя трийсетина метра над земята.
— Вече сме на прав път! — посочи Лу Цзе.
Лобсанг се взря в тънката дървена кула, по която се трупаха кутии със сложна форма. В далечината друга кула се открояваше като клечка за зъби в утринната светлина.
— Семафорни кули! — провикна се Лу Цзе. — Виждал ли си ги досега?
— Само в града! — отвърна с крясък Лобсанг, за да се чуят думите му в насрещния вятър.
— Ето ти я Голямата линия! — гръмогласно продължи метачът. — Права като стрела чак до града! Няма да правим нищо друго освен да летим покрай нея!
Лобсанг се бе вкопчил с все сила. Долу нямаше сняг и пролетта като че беше в разгара си. Затова му се струваше несправедливо, че е по-близо до слънцето, но въздухът сякаш замръзва и вятърът го натиква вледеняващо в плътта му.
— Много е студено тук!
— Ами да! Казах ли ти вече за двойно плетените гащи?
— Да!
— Имам резервни в торбата. Можеш да ги обуеш при първото спиране!