— Личните ти резервни гащи ли?
— Да! Не са толкова хубави, но са грижливо закърпени!
— Благодаря, но не искам!
— Прани са!
— Лу Цзе…
— Казвай.
— Защо не можем да цепим времето, докато сме яхнали тази измишльотина?
Отдавна подминаха кулата. Втората вече приличаше на молив. Черно-белите щори по кутиите примигваха под слънчевите лъчи.
— Знаеш ли какво ще се случи, ако цепиш времето върху возило, задвижвано с магия, което се носи с над сто километра в час?
— Не знам!
— И аз! И не желая да науча!
Тик-так
Игор отвори вратата преди второто почукване. Всеки Игор, ако ще да пълни ковчези с пръст в подземието или да наглася гръмоотвода на покрива, никога не принуждава посетителя да потропа втори път на вратата.
— Ваша шветлошт — промърмори той и кимна.
Вгледа се безизразно в шестте фигури зад нея.
— Наминаваме да видим докъде сте стигнали с поръчката — заяви лейди Ле Гион.
— А тези дами и гошпода, ваша шветлошт?
— Мои съдружници — сдържано обясни тя, отвръщайки му с още по-празен поглед.
— Ако бъдете така любезни да влезете, ще проверя дали гошподарят ши е у дома.
Игор неизменно спазваше традицията — истинският иконом не може да има представа къде се намира който и да било обитател на дома, докато съответната особа не реши, че иска това да се знае.
Влезе заднешком в магазина и се заклатушка към кухнята, където Джереми невъзмутимо изливаше лекарството от лъжицата в мивката.
— Онази жена е тук и е довела адвокати.
Джереми изпъна ръка с дланта надолу и се взря придирчиво в нея.
— Виждаш ли, Игор? Ето ни на крачка от завършека на нашето велико дело, а аз запазвам нерушимо хладнокръвие. Ръката ми е толкова сигурна, че би могъл да построиш къща върху нея.
— Адвокати, гошподине — повтори Игор доста по-натъртено.
— Е, и?
— Ами ние получихме купища пари — напомни Игор с искрената загриженост на човек, който неофициално е заделил разумно скромна сума в злато и я съхранява в торбата си.
— И завършихме часовника — на свой ред напомни Джереми, без да откъсва поглед от ръката си.
— Почти го завършваме от много дни — мрачно уточни Игор. — Ако не беше тя, шпоред мен щеше да ни влезе в работа гръмотевичната буря онзи ден.
— Кога е следващата?
Игор разкриви лице и два-три пъти се удари с длан по слепоочието.
— Нищо не мога да обещая ш това ваше мърляво време. Ха, в нашия край гръмотевичните бури притичват, щом човек вдигне гръмоотвода. Как ишкате да ше отнеша ш адвокатите?
— Да ги поканиш, разбира се. Нямаме какво да крием.
— Убеден ли ште, гошподине? — промърмори Игор, чиято торба трудно се вдигаше с една ръка.
— Напрани точно това, Игор, ако обичаш.
Джереми си приглади косата, а сумтящият Игор се скри в магазина и след малко въведе посетителите.
— Гошподине, дошла е лейди Ле Гион. И още неколцина… човека.
— Радвам се да ви видя отново, ваша светлост — изцъклено се усмихна Джереми. Спомни си нещо от бегло прочетена книга. — Няма ли да ме представите на своите приятели?
Лейди Ле Гион го погледна изнервено. А, да… хората много държаха да си знаят имената. Той пак й се усмихваше… и й беше трудно да мисли.
— Господин Джереми, те са мои… съдружници. Господин Черен. Господин Зелен. Госпожица Кафява. Госпожица Бяла. Госпожица… Жълта. И господин Син.
Джереми протегна ръка.
— Приятно ми е да се запозная с вас.
Шест чифта очи зяпаха недоумяващо ръката.
— Тук е прието хората да се здрависват — подсказа нейна светлост.
Ревизорите дружно изопнаха ръце.
— Целта е да стиснете ръката на събеседника. — Нейна светлост стисна устни и се обърна към Джереми. — Те са чужденци…
Разпозна паниката в очите им, макар че те още не я усещаха. „Можем да преброим атомите в тази стая по видове — мислеха си те. — Как е възможно тук да има нещо, което не разбираме?“
Джереми успя да улови една потрепваща ръка.
— Вие сте господин?…
Ревизорът се вторачи уплашено в лейди Ле Гион.
— Господин Черен — промълви тя.
— Стори ни се, че ние сме господин Черен — обади се друг Ревизор с външност на мъж.
— Не, вие сте господин Зелен.
— И все пак предпочитаме да бъдем господин Черен. Ние сме най-старши, а черното е по-значим оттенък. Не желаем да бъдем господин Зелен.
— Преводът на вашите имена на местния език едва ли е толкова важен — намеси се лейди Ле Гион и пак се усмихна на Джереми. — Всъщност те са мои счетоводители — добави, защото в една книга бе прочела, че това занятие е оправдание за повечето чудатости.