— Посъветвах ви проучването да продължи!
— Излишно е!
— Някакъв проблем ли има? — намеси се Джереми е бездушния си глас за разговори, в които не се споменават часовници.
— Часовникът не бива да се пуска веднага! — настоя лейди Ле Гион, без да отмества поглед от останалите Ревизори.
— Но вие ми поръчахте… И ние направихме… Всичко е готово!
— Може да възникнат… проблеми! Мисля, че е по-добре да проведем изпитания през следващата седмица!
Тя обаче знаеше, че няма проблеми. Джереми създаде часовника, все едно бе направил поне десетина досега. Лейди Ле Гион с огромни усилия бе проточила работата до този момент, особено защото този Игор я дебнеше като гладен ястреб.
— Как е името ви, млади човече?
Часовникарят се отдръпна по-надалеч.
— Джереми… И аз… И аз не разбирам, господин… господин Бял. Часовникът измерва времето. Той не е опасен. Как един часовник може да породи проблеми? Та това е съвършен часовник!
— Тогава го включете!
— Но нейна светлост…
Чукалото на вратата затропа гръмовно.
— Игор? — подкани Джереми.
— Да, гошподине? — обади се Игор от преддверието.
— Как този прислужник се озова там? — изненада се господин Бял, но погледът му остана прикован в нейна светлост.
— Това е… това е някакъв… техен фокус — замънка Джереми. — Сигурен съм, че не е нищо…
— Дошъл е доктор Хопкинш, гошподине — съобщи влезлият Игор. — Обясних му, че ште зает, обаче…
… обаче доктор Хопкинс, макар и с обноски като на катерица, все пак беше в ръководството на гилдията и оцеля в тази своя роля години наред. Да се шмугне под ръката на Игор не беше никакво затруднение за човек, който успяваше да наложи ред на събрание на часовникари, а сред тях едва ли се намираха двама, които да цъкат в такт с останалото човечество.
— Случайно имах работа в квартала — усмихна се лъчезарно, — затова се отбих при аптекаря да взема… О, имаш гости ли?
Игор направи една от гримасите си, но беше длъжен да се придържа към Кодекса.
— Да направя ли чай, гошподине? — попита, докато Ревизорите се вторачваха пронизващо в доктора.
— Какво е чай? — попита господин Бял.
— Протоколни изисквания! — озъби му се лейди Де Гион.
Господин Бял се подвоуми. Важно е да се спазва протоколът.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… да, да — смотолеви Джереми. — Направи чай, Игор, моля те.
— Брей, както виждам, завършил си часовника! — възкликна доктор Хопкинс, явно незасегнат от напрежението в стаята, което би огънало и желязо. — Какво великолепно творение!
Ревизорите се споглеждаха, а докторът ги подмина нехайно и отметна глава да изучи отблизо стъкления циферблат.
— Наистина си се справил чудесно, Джереми! — призна той, свали очилата от носа си и ги избърса енергично. — А защо го има това хубаво синьо сияние?
— Това е кристалният пръстен — обясни Джереми. — Той… той…
— Той завърта светлината — помогна му лейди Ле Гион. — А после пробива дупка във Вселената.
— Нима? — промълви доктор Хопкинс и си сложи очилата. — Каква оригинална идея! А има ли кукувичка?
Тик-так
Сред най-страшните думи, които намиращ се високо във въздуха човек може да чуе, „А сега, де!“ може би съчетават максимално усукващия червата ужас с минимално усилие на белите дробове.
И когато Лу Цзе ги изрече, Лобсанг нямаше нужда от подробно тълкуване. Бездруго вече наблюдаваше облаците. Чернееха и се сгъстяваха.
— От дръжката ме полазват тръпки! — провикна се Лу Цзе.
— Защото точно над нас назрява буря! — нададе вой Лобсанг.
— Но денят беше кристално ясен допреди минути!
Доближиха Анкх-Морпорк. Лобсанг различаваше някои по-високи сгради и виждаше реката, криволичеща из равнината. Но бурята се събираше навсякъде около града.
— Налага се да приземя това нещо, докато още мога! — кресна Лу Цзе. — Хвани се по-здраво…
Дръжката се наведе надолу и стигна няколко стъпки над зелевите поля. Под сандалите на Лобсанг растенията се сливаха във фучаща зелена мътилка.
Той чу друга дума, която макар да не е най-лошата, ако си във въздуха, никак не е приятно да я каже човекът, в чиито ръце е управлението.
— Ами-и…
— Знаеш ли как да спреш метлата? — изрева Лобсанг.
— А бе, не съвсем… Дръж се, ще опитам нещо…
Дръжката се наклони нагоре, макар че продължиха в същата посока. Метличината заора в зелките.
Спряха чак от другата страна на нивата в края на новата бразда, съпровождаше ги миризма, каквато изпускат само смачканите зелки.