Пусна момчето и се дръпна крачка назад. На голото му теме пулсираше веничка.
— Но аз не знам какво мога да сторя, за да…
— Тогава научи какво можеш!
Тик-так
„Протокол. Правилници. Прецеденти. Утвърдени методи. Така сме постъпвали винаги — размишляваше лейди Ле Гион. — Това и другото произтичат задължително от онова. Открай време в това е силата ни. Питам се обаче може ли да бъде и слабост?“
Ако погледите убиваха, доктор Хопкинс вече щеше да е петно на стената. Ревизорите наблюдаваха всяко негово движение като котки, изучаващи нов вид мишка.
Лейди Ле Гион бе натрупала много по-богат опит от тях като собственичка на тяло. А времето променя тялото, особено ако доскоро изобщо не си го имал. На тяхно място тя нямаше да зяпа яростно доктора и да беснее. Щеше да го цапардоса по главата. Един човек по-малко — какво от това?
С умерено смайване установи, че и тази мисъл е човешка.
На останалите шестима обаче тепърва предстоеше да се обиграват. Още не бяха проникнали в безбройните измерения на двуличието, необходимо за оцеляване в човешкия свят. И явно се запъваха сериозно с мисленето в тясната тъма зад очите си. Ревизорите стигаха до някакви решения само в съгласие с хиляди, с милиони други Ревизори.
„Рано или късно ще се научат да мислят посвоему. Но няма да започнат веднага, защото отначало ще опитват да се учат един от друг.“
В момента те зяпаха крайно недоверчиво подноса с чая в ръцете на Игор.
— Пиенето на чай влиза в протоколните изисквания — обади се пак лейди Ле Гион. — Принудена съм да настоявам.
— Вярно ли е? — троснато се обърна господин Бял към доктор Хопкинс.
— О, да — потвърди докторът. — Препоръчително е да се пие с джинджифилова бисквита — добави обнадежден.
— Джинджифилова бисквита — повтори господин Бял. — Това означава ли, че тя е червеникавокафява?
— Да, гошподине — увери го Игор и кимна към чинията, сложена на подноса.
— Бих желала да опитам джинджифилова бисквита — престраши се госпожица Червена.
„Да, да! — безмълвно изписка лейди Ле Гион. — Непременно я опитай, моля те!“
— Ние не пием и не ядем! — отсече господин Бял и впи в лейди Ле Гион поглед, преливащ от подозрение. — Това би могло да причини неправилно мислене.
— Но обичаят го повелява — възрази тя. — Пренебрегването на протоколните изисквания привлича внимание.
Господин Бял се поколеба, но той се приспособяваше бързо.
— Религията ни забранява! Точно така!
Изумителен скок напред. Изобретателен. И то извършен самостоятелно. Лейди Ле Гион неволно се възхити. Ревизорите се бяха постарали да проумеят религията, защото в нейно име се извършваха купища безсмислици. Освен това тя май служеше като оправдание за всевъзможни особняци. Например за любителите на масовите убийства. В сравнение с религията да откажеш убедително чаша чай не беше никакъв проблем.
— О, да! — натърти господин Бял и се обърна към другите Ревизори. — Не съм ли прав?
— Наистина, не сте прав! — объркано избълва господин Зелен.
— Тъй ли? — промълви доктор Хопкинс. — Не подозирах, че има религия, която забранява чая.
— Наистина! — заяви господин Бял. Лейди Ле Гион почти долавяше как мислите се мятат трескаво в ума му. — Това е… да, това е питие на правилно… това е питие на… богове с изключително лоша слава. Има… правилно… завет на нашата религия… да… да не вкусваме и джинджифилови бисквити. — Пот изби на челото му. За Ревизор почти достигаше равнището на гениално творчество. — Освен това… — продължи бавно, сякаш четеше думите от страница, невидима за околните — … нашата религия… правилно!… нашата религия изисква часовникът да бъде пуснат веднага! Защото… знае ли се кога ще настъпи часът?
Лейди Ле Гион едва не изпляска с ръце против волята си.
— Да, знае ли се… — промърмори доктор Хопкинс.
— Аз… аз съм съгласен с вас — запелтечи Джереми, вторачен в лейди Ле Гион. — Не разбирам кои сте… за какво са тези препирни… не разбирам защо… ох… имам главоболие…