Доктор Хопкинс разля чая от бързане да бръкне в джоба на палтото си.
— Поеднаслучайностминахпрезаптекатапопътянасам… — изстреля той на един дъх.
— Смятам, че сега не е времето да бъде пуснат часовникът — намеси се лейди Ле Гион, плъзгайки се полека покрай тезгяха.
Чукът сякаш я подканяше.
— Доктор Хопкинс, привиждат ми се онези малки проблясъци… — трескаво избълва Джереми, зяпнал нанякъде.
— Само не проблясъците! Само не проблясъците! — кресна докторът.
Сграбчи чаена лъжичка от подноса на Игор, вторачи се в нея, метна я зад гърба си, изля чая от една чаша, отвори шишето с лекарство, като отчупи гърлото му в ръба на масата, и напълни чашата, разплисквайки половината от припряност.
Чукът беше на сантиметри от пръстите на нейна светлост. Тя не смееше да се огледа, но го усещаше. Докато Ревизорите се взираха втренчено в разтреперания Джереми, тя позволи на пръстите си да се плъзнат по тезгяха. Дори не се налагаше да помръдне тялото си. Стигаше и рязко хвърляне през рамо.
Видя как доктор Хопкинс се помъчи да опре ръба на чашата в устните на Джереми. Младежът закри лицето си с длани и блъсна чашата с лакът, лекарството се разля по пода.
След миг пръстите на лейди Ле Гион стискаха дръжката. Тя завъртя ръка и запрати чука право към часовника.
Тик-так
По-слабият противник закъсваше все по-зле във войната. Позициите му бяха избрани погрешно, тактиката му куцаше, стратегията пък се оказа направо безнадеждна. Армията на Червените настъпваше по целия фронт и разкъсваше на парчета щъкащите остатъци от разбягалите се батальони на Черните.
На тази морава имаше място само за един мравуняк.
Смърт завари Война, седнал сред стръкчетата трева. Възхищаваше се на грижливото му отношение към подробностите. Война бе облякъл и целите си доспехи, но вместо човешките глави, които обикновено връзваше на седлото си, този път бяха мравешки.
— КАК МИСЛИШ, ТЕ ДАЛИ ТЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ?
— Съмнявам се.
— И ВСЕ ПАК АКО ТЕ ЗАБЕЛЯЗВАХА, ЩЯХА ДА ОЦЕНЯТ ВНИМАНИЕТО ТИ.
— Ха! В тези времена не остана друг свестен театър на бойни действия — оплака се Война. — Ето какво харесвам у мравките. Малките гадинки не се учат от опита, а?
— СЪГЛАСЕН СЪМ, ЧЕ НАПОСЛЕДЪК Е ДОСТА СПОКОЙНО — отбеляза Смърт.
— Доста спокойно ли?! Ха! Защо ли не си променя името на „Полицейска акция“ или „Мирно уреждане на споровете“? Помниш ли предишните епохи? На бойците пяна им избиваше по устните! Ръце и крака хвърчаха във всички посоки! Чудесни дни бяха, нали? — Война се наведе и тупна Смърт по гърба. — Аз ги слагах в торбата, пък ти ги отнасяше, а?
Смърт си каза, че в този случай има някакъв шанс.
— КАТО СПОМЕНАХМЕ МИНАЛОТО — подхвана предпазливо, — НЕ СЕ СЪМНЯВАМ, ЧЕ ПОМНИШ ТРАДИЦИЯТА, ПОВЕЛЯВАЩА ДА СЕ ЯВИМ…
Война го изгледа озадачено.
— Няма да те лъжа, че се сещам…
— АПОКАЛИПСИСЪТ? — подсказа Смърт. — КРАЯТ НА СВЕТА?
Война още се блещеше.
— Да, нещо изплува, стари друже, ама не се избистря… — Война плъзна поглед по трепкащите останки от скорошното изтребление. — Впрочем какво ще речеш да похапнем малко?
Около тях гъсталакът се смали и скоро не беше нищо повече от тревата в моравата пред дома на Война.
Беше древна дълга едноетажна къща. Какво ли друго жилище би си избрал Война? Смърт обаче видя бръшляна, плъзнал до покрива. Помнеше времето, когато Война не би търпял подобно нещо, и у него зашава червейчето на съмнението.
На влизане домакинът окачи шлема си на стената, а преди не би му хрумнало да го сваля от главата си. А по скамейките около огнището в средата щяха да се тълпят бойци, въздухът щеше да тегне от вонята на бира и пот.
— Скъпа, доведох един стар приятел — подвикна домакинът.
Госпожа Война готвеше нещо на съвременна кухненска печка от черен чугун и Смърт забеляза, че е наместена точно върху някогашното огнище, а лъскавите кюнци се проточват през дупката в покрива. Тя кимна като жена, чийто съпруг е домъкнал някого от кръчмата, колкото и да му е трила сол на главата досега.
— За обяд има заешка яхния — съобщи тя. Добави с глас, обещаващ по-късна разплата: — Сигурно ще стигне за трима.
Едрото червендалесто лице на Война се смръщи.
— Ама аз обичам ли заешка яхния?
— Да, мили.
— Защо ли си мислех, че обичам телешко?
— Не, мили. От телешкото те мъчат газове в червата.
— А-а… — въздъхна Война. — Лук ще има ли?
— Мили, ти не обичаш лук.
— Тъй ли?
— От него те боли стомахът.
— Аха…
Война се усмихна неловко на Смърт.
— Значи ще е заешко… Ъ-ъм… Скъпа, аз явявам ли се на кон за разни апокалипсиси?