Госпожа Война свали капака от една тенджера и свирепо разбърка съдържанието.
— Не, мили — отрече непреклонно. — Защото всеки път се връщаш с простуда.
— Да, ама май това… сещаш се… ми харесваше?
— Не, мили. Не ти харесва.
Колкото и да му беше неприятно, Смърт се захласна по разговора им. За пръв път се натъкваше на идеята да съхраняваш паметта си в главата на друг.
— Дали няма да ми хареса една бира? — опита си късмета Война.
— Мили, бирата не ти харесва.
— Нима?
— От нея се будят старите ти болежки.
— Аха. Как съм настроен към чашка бренди?
— Мили, ти не обичаш бренди. Харесваш специалната си отвара от овесени ядки с витамини.
— Да, бе — печално се примири Война. — Как забравих, че я харесвам… — Погледна смутен към Смърт. — Много е приятна на вкус.
— МОГА ЛИ ДА ПОГОВОРЯ С ТЕБ НАСАМЕ?
Война като че се затрудни.
— Аз харесвам ли разговори нас…
— НАСАМЕ, МОЛЯ! — отекна като грохот гласът на Смърт.
Госпожа Война се обърна да го опари с презрителен поглед.
— Ясно. Да, всичко ми е ясно — осведоми го надменно. — Но да не си посмял да го разстройваш, че пак ще има киселини.
Смърт си спомни, че някога тя беше валкирия. Още една причина бойците да се бият настървено за живота си в сражението…
— Старче, никога ли не те е блазнила идеята да се ожениш? — промърмори Война, когато госпожата излезе.
— НЕ. НИТО ВЕДНЪЖ. НИТО ЗА МИГ.
— И защо така?
Смърт се втресе. Все едно да питаш тухлена стена какво мисли за стоматологичните услуги. В такъв въпрос не можеше да се намери смисъл. Пренебрегна го.
— ОТИДОХ ДА СЕ ВИДЯ С ДРУГИТЕ ДВАМА. НА ГЛАД НЕ МУ ПУКА, А МОР Е УПЛАШЕН.
— И какво сега — ние двамата срещу Ревизорите ли? — попита Война.
— ПРАВОТО Е НА НАША СТРАНА.
— В ролята си на Война изпитвам голямо нежелание да ти обяснявам какво сполетява нищожните по численост армийки, на чиято страна е правото.
— ВИЖДАЛ СЪМ ТЕ КАК СЕ БИЕШ.
— Тази моя стара десница не е каквато беше… — смънка Война.
— ТИ СИ БЕЗСМЪРТЕН. И НЕ СИ БОЛЕН — натякна Смърт.
Съзираше обаче неспокойното, дори потиснато изражение в очите на Война и вече предвиждаше какъв ще е краят на разговора.
И осъзна, че да си човек означава да се променяш. А Конниците… също имаха човешки облик. Хората им натрапиха определен образ и форма. И досущ както ставаше с боговете, с Феята на зъбчетата и с Дядо Прас, техният облик ги променяше. Никога нямаше да бъдат истински хора, но прихванаха някои човешки черти, сякаш са зараза.
А най-важното беше, че нищо — абсолютно нищо! — няма само една страна. Хората си представят същество, което наричат Глад, но щом го надарят с ръце, крака и очи, неизбежно е то да има и мозък. Следователно ще мисли. Само че няма мозък, способен да мисли през цялото време единствено за страшната напаст от скакалци.
Развиващо се поведение. И вечно се прокрадват дреболийки, които усложняват живота. Всичко се бе променило.
„ТРЯБВА ДА СЪМ БЛАГОДАРЕН — рече си Смърт. — ЧЕ АЗ ИЗОБЩО НЕ СЪМ СЕ ПРОМЕНИЛ И СЪМ СИ СЪВСЕМ СЪЩИЯТ КАКТО НЯКОГА.“
Тик-так
Чукът спря насред стаята. Господин Бял отиде да го вземе от въздуха.
— Значи така, ваша светлост? Въобразявате си, че не следим какво правите ли? Ей, ти, Игор — подготви часовника!
Игор измери с поглед и него, и лейди Ле Гион.
— Изпълнявам заповедите шамо на гошподаря Джереми, ако нямате нищо против.
— Ще настъпи краят на света, ако пуснеш този часовник! — избълва лейди Ле Гион.
— Що за глупаво твърдение — отзова се господин Бял. — Посрещаме го с присмех.
— Ха, ха, ха — послушно произнесоха останалите Ревизори.
— Не се нуждая от лекарството! — изврещя Джереми и отблъсна доктор Хопкинс. — И не желая никой да ми казва какво да правя! Млъкнете!
В тишината се чу приглушеният тътен на гръмотевици.
— Благодаря — започна Джереми по-сдържано. — Чуйте ме — надявам се, че съм разсъдлив човек и ще подходя към въпроса разумно. Часовникът е устройство за измерване. Аз създадох съвършения часовник, госпожо. Тоест госпожи. И господа. Той е истинска революция в часовникарството.
Пресегна се и нагласи стрелките на минута преди един часа. Бръкна отдолу, хвана махалото и го разлюля.
Светът продължи да съществува.
— Видяхте ли? Вселената няма да спре дори заради моя часовник — продължи Джереми. Скръсти ръце и седна. — Наблюдавайте.
Часовникът тиктакаше тихичко. Изведнъж нещо тракна в машинариите около него и големите зелени стъкленици с киселина засъскаха.