— Е, поне наглед нищо особено не се случи — вметна доктор Хопкинс. — Какъв късмет…
Около гръмоотвода, чийто край стърчеше над часовника, запращяха искри.
— Така просто прокарваме път за мълнията — весело обясни Джереми. — Изпращаме нагоре мъничка светкавица и се връща далеч по-мощна…
И в самия часовник се размърдаха разни части. Разнесе се странно съскане и цялата стъклена кутия се озари в синьозеленикава светлина.
— А, ето го и каскадния превключвател — забърбори Джереми. — Като допълнение по-традиционният часовник с махало е подчинен на Големия часовник и всяка секунда ще бъде сверяван — Усмихна се и едната му буза подскочи. — Някой ден всички часовници ще бъдат такива… Макар че мразя неточни изрази като „ей сега“, този път ще…
Тик-так
На площада имаше схватка. Особеният спектър на сцепеното време, наречено Долината на Цимерман, я открояваше в оттенъци на светлосиньото.
Сценката подсказваше, че двама стражници са в схватка с банда. Някой бе политнал, запратен от кроше, и висеше във въздуха без никаква опора. Друг бе пуснал стрела от арбалет точно към единия стражник. Стрелата не помръдваше като закована.
Лобсанг я оглеждаше любопитно.
— Ще вземеш да я докоснеш, а? — прозвуча глас зад него. — Ей тъй ще протегнеш ръка и ще я пипнеш въпреки всичките ми поучения. Обърни внимание на скапаното небе!
Лу Цзе пушеше наежен. На една педя от тялото му димът се смръзваше във въздуха.
— Сигурен ли си, че не можеш да почувстваш точно къде е разположен? — озъби се той.
— Навсякъде около нас е, Метачо. Толкова сме близо, че… все едно се мъча да различа гората, когато съм застанал между дърветата!
— Е, това е Улицата на хитроумните занаятчии. И ей там е Гилдията на часовникарите — посочи Лу Цзе — Щом сме толкова наблизо, не бих припарил там, докато не налучкаме мястото.
— Ами Университета?
— Магьосниците не са чак толкова побъркани!
— Значи ще си опиташ силите в надбягване с мълнията?
— Осъществимо е, ако стартираме оттук, в Долината. Мълнията не е чак толкова светкавична, колкото се заблуждават хората.
— И сега ще чакаме да зърнем мъничко острие светлина, което се подава от облак?
— Ха! Що за образование получавате вие, днешните хлапаци?! Първият проблясък, момко, е от земята към небето. Така във въздуха се образува чудничка пролука, по която да се стовари по-силната мълния. Дебни къде ще светне. И преди да стигне до облака, трябва да сме отмерили доста път с тези сандали на краката си. Ще издържиш ли?
— Мога да изкарам така цял ден — увери го Лобсанг.
— Хич и не си го помисляй. — Лу Цзе пак огледа небето. — Може и да съм се заблудил. Нищо чудно да е обикновена буря. Рано или късно и те се случ… — Лицето на Лобсанг го подтикна да млъкне насред думата. — Е-е, добре — проточи метачът. — Ти ми покажи посоката. С ръка, ако не можеш да продумаш.
Момчето се свлече на колене и стисна главата си с длани.
— Не знам… не знам…
Сребристо сияние озари града на няколко пресечки от тях. Лу Цзе сграбчи ученика си за лакътя.
— Хайде, момко. Ставай, ставай! Да изпреварим мълнията, а? Готов ли си?
— Ъхъ… д-да…
— Ще се справиш, ясно?
Лобсанг примига. Отново виждаше стъкления палат, простиращ се в безкрая като бледи очертания, наложени над града.
— Часовникът… — изгъгна задавен.
— Тичай, момко, тичай! — кресна Лу Цзе. — И не спирай заради нищо!
Лобсанг се устреми мъчително. Времето се разместваше около него — отначало мудно, краката му напъваха до болка. С всяка крачка се изтласкваше все по-вихрено и цветовете отново се промениха, докато светът се забавяше още повече.
Метачът го бе уверил, че има още една площадка във времето. Втора долина съвсем близо до нулевата точка. Лобсанг от все сърце се надяваше, че скоро ще стигне до нея. Тялото му май опитваше да се разхвърчи. Усещаше как костите му скрибуцат.
Сиянието преполови пътя към облаците, но той се добра до кръстовище и видя как светлината се издига от къща преди следващата пресечка.
Погледна към метача — устата на стареца зееше, той падаше като съборена статуя.
Лобсанг се обърна, съсредоточи се и остави времето да се ускори.
Успя да хване Лу Цзе, преди да е тупнал на улицата. От ушите на стареца струеше кръв.
— Не мога, момко! — изломоти метачът. — Продължавай! Продължавай!
— Аз мога! Сякаш тичам надолу!
— За мен не е същото!
— Не мога да те зарежа така!
— Няма ли кой да ни отърве от герои! Докопай проклетия часовник!
Лобсанг се подвоуми. Мълнията вече се втурваше от облака в ослепителен зъбец.