Той хукна. Светкавицата падаше към някакъв дюкян през няколко къщи. Имаше табела с нарисуван часовник над витрината.
Витрината беше по-близо от вратата. Наведе глава и скочи в нея, стъклото се пръсна и парчетата увиснаха, часовниците се разпиляха и замряха като в буца невидим кехлибар.
Имаше още една врата. Той сграбчи дръжката и дръпна, но усети ужасяващата съпротива на дъските, принудени да се преместят със значителна част от скоростта на светлината.
Едва бе открехнал вратата една педя и през пролуката съзря бавното проточване на мълнията по гръмоотвода в самото сърце на големия часовник.
Стрелките отбелязаха един часа.
Времето спря.
Тик…
Млекарят господин Соах плакнеше бутилки на мивката, когато въздухът се замъгли и водата се втвърди.
Позяпа я и с увереността на човек, провеждаш познат експеримент, вдигна бутилка над пода и я пусна.
Тя си остана във въздуха.
— Пусто да остане! — изруга той. — Поредният идиот с гадния си часовник, а?
Следващите му действия не бяха част от всекидневието на един млекар.
Застана по средата на стаята и направи сложни движения с ръце.
Въздухът просветля. Водата плисна в мивката. Бутилката се счупи… Рони обаче я погледна и махна с ръка. Парчетата се събраха в цяла бутилка.
След това Рони Соах въздъхна и отиде в съседната стая, където оставяше сметаната. Редиците големи бидони се простираха в далечината и ако Рони би позволил някому да забележи, наблюдателят щеше да открие, че тази далечина няма как да се побере в обикновена сграда.
— Покажи ми… — промълви той.
Повърхността на близката паница мляко стана огледална и по нея се изредиха картини…
Рони се върна в цеха за мляко, взе шапката с козирка от закачалката до вратата и мина през двора към конюшнята. Когато изведе коня си, сивото небе над тях беше навъсено и замряло.
Черният жребец лъщеше охранено, но имаше нещо странно в животното — изглеждаше, че го осветяват червени лъчи въпреки околната сивота.
Дори впрегнат в каруцата не приличаше на кон, който би трябвало да тегли каквото и да е возило. Хората обаче не забелязваха, а и Рони се грижеше да не могат.
Бялата боя по каруцата сияеше, освежена тук-там със зелените букви на горд надпис:
Несъмнено е смущаващо, че хората нито веднъж не попитаха: „Всъщност кога е основана тази фирма?“ Но и да бяха попитали, сложността на отговора щеше да ги поизтормози.
Рони отвори портата и потегли в мига извън времето сред потракването на сандъци с бутилки МЛЯКО. Мислеше си колко гнусно се обръща всичко на този свят срещу дребния предприемач.
Лобсанг Лъд се събуди, чу тихо потракване и шум от въртене.
Околната тъма поддаде неохотно под ръката му. Приличаше на кадифе и точно това се оказа. Бе се търкулнал под една остъклена витринка.
Нещо вибрираше на кръста му. Опипа нерешително и се досети, че преносимият Забавител се върти в своята рамка.
Така…
А сега с какво да започне? Живееше с време назаем. Имаше около час, а може би и доста по-малко. Но защо да не го нацепи?…
Не. Нещо му подсказваше, че е гибелно да цепи времето, което е съхранено в устройство, изобретено от Ку. От самата мисъл му се стори, че на сантиметри от кожата му го заобикаля Вселена, натъпкана с бръсначи.
И така… час или доста по-малко. Все пак можеше и да навие отново цилиндъра, нали?
Не. Дръжката беше отзад. Достъпно му беше да навие пружината само в чужд цилиндър. „Благодаря ти, Ку, за твоите експериментални модели…“
А дали да не го свали от гърба си? Не. Хамутът беше неразделна част от устройството. Без него разните части от тялото щяха да се раздвижат с твърде различни скорости. Крайният резултат сигурно щеше да бъде като след замразяване на тялото и бутането му от площадката над висока стълба.
Да отвориш заключения сандък с лоста, който ще намериш вътре…
През пролуката на вратата се виждаше синьозелено сияние. Прекрачи натам и ненадейно чу как въртенето на цилиндъра се ускори. Значи размотаваше още повече време. Никак не е добре, ако ти остава някакъв си един час.
Дръпна се от вратата и Забавителят се върна към ритмичното си потракване.
И така…
Нали бе оставил Лу Цзе на улицата отвън? Метачът също имаше цилиндър, който се е включил автоматично. И в този лишен от време свят Лу Цзе оставаше единственият човек, който би могъл да навие пружината на цилиндъра му.
Стъклото, което разби при скока си през витрината, висеше около назъбената дупка като голямо искрящо цвете. Посегна да докосне едно парче. То шавна, сякаш беше живо, поряза му пръста и падна към пода, но спря, щом излезе от полето около тялото на Лобсанг.