„Не пипай хората — повтаряше му Лу Цзе. — Не пипай стрелите. Не пипай нищо, което се е движило, ето ти го правилото накратко.“ Но стъклото…
… в нормалното време бе хвърчало във въздуха. И още таеше в себе си тази енергия, нали?
Заобиколи внимателно увисналите във въздуха късчета и отвори вратата на магазина.
Дъските поддадоха съвсем бавно, упорстваха срещу тази огромна скорост.
Лу Цзе не беше на улицата. Но пък имаше нещо ново, увиснало една педя над мястото, където допреди малко лежеше старецът.
Значи оттук е минал някой със собствено време, пуснал е тази вещ и се е махнал, преди тя да тупне на земята.
Малък стъклен буркан, оцветен в синкаво от скованото време. Колко ли енергия носеше? Лобсанг внимателно подложи шепа, усети гъдел и внезапна тежест, щом полето на цилиндъра улови стъкленицата.
Вече се виждаше истинският й цвят — млечно розово. По-точно, прозрачно стъкло, оцветено в розово от съдържанието. Хартиената капачка беше покрита със зле отпечатана рисунка на невероятно безупречни ягоди около засукан надпис:
Роналд Соах, Хигиенично млекарство
ЯГОДОВО КИСЕЛО МЛЯКО
„Свежо като утринна роса.“
Соах ли? Помнеше това име! Човекът доставяше мляко и в гилдията! Превъзходно прясно мляко, а не воднистия зеленикав бълвоч, предлаган от останалите млекари. Всеки казваше, че на него може да се разчита. И въпреки това беше най-обикновен млекар. Добре, де, изключителен млекар. Времето е спряло, как е възможно той да…
Лобсанг се озърташе отчаяно. Хората и возилата, задръстили улицата, не бяха помръднали. Защото не можеха да помръднат.
Но някаква твар щъкаше покрай канавката. Приличаше на плъх с черно наметалце, който тичаше на задните си лапички. Създанието вдигна поглед и Лобсанг откри, че вместо глава плъхчето има голо черепче, но с твърде весело изражение, доколкото то изобщо е достъпно за череп.
Думата „ПИСУК“ проникна в мозъка му, без да обикаля през ушите. Плъхчето претича по калдъръма и свърна в близката пресечка.
Лобсанг тръгна след него.
Само миг по-късно някой го сграбчи за врата отзад. Понечи да се измъкне от хватката, но тутакси установи, че досега прекалено много е разчитал на цепенето на времето, когато се изправи срещу противник. Пък и незнайният нападател стискаше шията му като менгеме.
— Просто искам да съм сигурна, че няма да направиш някоя глупост — осведоми го женски глас. — Каква е тази джаджа на гърба ти?
— Коя сте…
— В подобен случай добрите обноски повеляват — прекъсна го гласът, — че човекът, готов да строши врата на събеседника, задава пръв въпросите си.
— Ъ-ъ… това е Забавител. Ъ-ъ… той съхранява време. Коя…
— Ох, пак ли започваш? А ти как се казваш?
— Лобсанг. Ъ-ъ… Лобсанг Лъд. Чуйте, може ли да ми навиете пружината? Много е спешно.
— Предположих. Лобсанг Лъд, ти си безразсъден и прибързан, затова заслужаваш да загинеш тъпо и безполезно.
— Какво?!
— И отгоре на всичко си муден в главата. За тази ръчка ли говореше?
— Да. Свършва ми времето. А сега може ли да ви попитам коя сте?
— Госпожица Сюзън. Не мърдай.
Той чу зад гърба си невероятно желания шум от навиването на пружината в Забавителя.
— Госпожица Сюзън ли?
— Така ме наричат повечето хора. Сега ще те пусна. И ще добавя, че всяка глупост от твоя страна може само да ти навреди. Освен това в момента аз съм единственият човек в света, който е склонен да хване отново тази твоя ръчка.
Пръстите, впили се във врата му, отпуснаха хватката си. Лобсанг се обърна бавно.
Госпожица Сюзън се оказа стройна млада жена, облечена в строги черни дрехи. Косата й бе бухнала като ореол около главата, бялоруса с един-единствен черен кичур. Но най-смайващо у нея беше… всичко, осъзна в миг Лобсанг — от изражението до позата й. Някои хора се сливат с околния фон. Госпожица Сюзън се сливаше с предния план. Тя се набиваше на очи. Пред каквото и да застанеше, то на свой ред се превръщаше във фон.
— Е, приключи ли? — подхвърли тя. — Всичко ли разгледа?
— Извинете. Вие не видяхте ли един старец? С дрехи горе-долу като моите? И със същото устройство на гърба?
— Не.
— Впрочем… времето наистина е спряло, нали?
— Да.
— Тогава как тъй стоите пред мен и говорите?
— Бих казала, че не съм от създанията, подчинени на времето — обясни Сюзън. — Върша си работата в него, но не съм принудена да живея в потока му. Такива сме неколцина наоколо. Като Феята на зъбчетата, Дядо Прас и Пясъчния човек — същества от този род.