— Те нали са митични?
— Е, и?
Сюзън пак надникна зад ъгъла.
— А вие не сте, така ли?
— Доколкото разбирам, ти не си успял да спреш часовника — отбеляза Сюзън, оглеждайки улицата и в двете посоки.
— Не. Аз… закъснях. Май не биваше да се връщам, за да помогна на Лу Цзе.
— Моля?! Тичал си с все сила да предотвратиш края на света, но си спрял да помогнеш на някакъв старец? Ама че… герой!
— Е, не съм чак…
Лобсанг млъкна. Проумя, че тонът й подсказва по-скоро фразата „Ама че идиот!“.
— Мнозина като теб съм виждала — сподели Сюзън. — Да знаеш, героите имат твърде чудновата представа за елементарната математика. Ако ти бе строшил часовника, преди да е отброил часа, всичко щеше да е наред. Но светът се смръзна, при нас нахлуха натрапници, най-вероятно всички ще умрем, и то само защото ти си спрял да помогнеш на някого. Да, де, много достойна постъпка и така нататък, но… човешка, твърде човешка.
Отново тонът подсказа друга дума — „глупава“.
— Значи според вас за спасението на света са необходими студенокръвни пресметливи гадняри? — уточни Лобсанг.
— Студенокръвната пресметливост е от полза, признавам — потвърди тя. — Сега ще отидем ли да погледнем часовника?
— Защо? Злото е сторено. Ако го натрошим тепърва, ще стане още по-лошо. Пък и близо до него цилиндърът се завъртя като побеснял и аз почувствах, че… ъ-ъ…
— Предпазлив си — одобри Сюзън. — Добре. Това е признак на благоразумие. Но аз искам да проверя нещо.
Лобсанг се помъчи да овладее нервите си. Тази странна жена се държеше така, сякаш знаеше точно какво прави… или дори знаеше какво прави всеки. Пък и имаше ли избор? Внезапно си спомни за бурканчето с кисело мляко.
— Това важно ли е според вас? Убеден съм, че е било пуснато на улицата след спирането на времето.
Тя взе съдинката и я огледа.
— О… — промълви нехайно. — Значи и Рони се навърта наоколо, а?
— Рони ли?
— Всички познаваме Рони.
— Какво искате да кажете?
— Да речем, че ако той е намерил твоя приятел, нищо лошо няма да сполети стареца. Вероятно… Поне знам, че би било далеч по-зле, ако нещо друго се бе натъкнало на него. Слушай, сега не е моментът да се тревожиш за съдбата на отделен човек. Студенокръвна пресметливост, разбрахме ли се?
Тя излезе на по-широката улица. Лобсанг тръгна с нея. Сюзън имаше походката на човек, комуто тази улица принадлежи. Взираше се във всяка пресечка и вход, но не с плашливостта на жертва, очакваща да я нападнат. Лобсанг започна да подозира, че е разочарована от липсата на опасности, които дебнат в сенките.
Сюзън стигна до магазина, влезе и спря замалко да огледа цветето от пръснато стъкло до витрината. Гримасата й натякваше, че за нея това явление е съвсем обикновено и е виждала много по-интересни неща. Продължи към вътрешната врата. Сиянието още проникваше през пролуката, но по-мъждиво.
— Уравновесява се — установи тя. — Няма да е толкова страшно… но вътре са останали двама.
— Кои са те?
— Чакай, ще отворя вратата. Внимавай.
Вратата едва се поместваше. Лобсанг влезе след момичето в работилницата. Цилиндърът се завъртя по-шеметно.
Часовникът светеше насред стаята и дразнеше очите.
Въпреки това Лобсанг се вторачи в него.
— Точно… точно такъв си го представях. Това е пътят към…
— Не го доближавай — предупреди Сюзън. — Повярвай ми, там те чака несигурна смърт. Слушай ме, когато ти говоря.
Лобсанг мигаше. Последните изречения, които той бе произнесъл, сякаш не се родиха в неговата глава.
— А какво казахте?
Че там те чака несигурна смърт.
— Да не е по-страшна от сигурната смърт?
— Несравнимо. Гледай.
Сюзън взе падналия на пода чук и полека го доближи до часовника. Инструментът затрептя в ръката й и момичето тихо изруга — чукът изхвръкна от ръката й и изчезна. Но в последния миг около часовника се образува мимолетен стесняващ се кръг. Може би така изглеждат чуковете, ако ги разточиш на тънко и ги свиеш в пръстен.
— Някакво предположение защо се случи това? — попита момичето.
— Нямам.
— Аз също. Сега си представи, че ти беше на мястото на този чук. Схвана ли какво е несигурна смърт?
Лобсанг огледа двамата мъже в сковани пози. Единият беше със среден ръст и имаше правилния брой ръце и крака, значи беше допустимо поне на теория, че принадлежи към човешката раса. Той се пулеше към часовника. Както и другият — човек на средна възраст с овча физиономия, който още държеше чаша чай. И бисквитка, както откри Лобсанг след секунда.