Тук властваше миризмата на мляко.
Лу Цзе рязко се надигна да седне.
Някой го бе сложил на маса по средата на просторно помещение. Усещаше, че масата е облицована с ламарина. Покрай стената се редяха гюмове, а до мивката колкото вана бяха сложени големи метални паници.
В миризмата на мляко се промъкваха и много други — на дезинфекциращи разтвори, старателно изтъркано дърво и съвсем далечен намек за присъствието на коне.
Разнесоха се нечии стъпки. Лу Цзе побърза да легне и затвори очи.
Чу как някой влезе в залата. Подсвиркваше си и сигурно беше мъж, защото Лу Цзе не помнеше някоя жена да е подсвирквала пред него такива съскащи трели. Звуците доближиха масата, задържаха се замалко и се отдалечиха към мивката. Там ги замени шум от натискана ръчка на помпа.
Лу Цзе поотвори едното си око.
Мъжът до мивката беше доста нисък, защото неговата стандартна престилка на бели и сини ивици почти стигаше до пода. Май миеше бутилки.
Лу Цзе спусна краката си от масата толкова ловко, че в сравнение с него движенията на типичния нинджа биха звучали като духов оркестър, и внимателно опря подметките на сандалите си в пода.
— По-добре ли си? — попита мъжът, без да се обърне.
— Ами… да. Чувствам се чудесно.
— Казах си: „Я виж, един дребничък плешив монах“ — сподели мъжът и вдигна бутилка да я огледа на светлината. — „Носи нещо с навита пружина на гърба си и късметът му е изневерил.“ Искаш ли чаша чай? Чайничето е кипнало. Имам и масло от мляко на як.
— Як ли? Още ли съм в Анкх-Морпорк?
Лу Цзе се загледа в окачените наблизо черпаци. Мъжът още не се обръщаше.
— Хъммм… Интересен въпрос. Може и да се каже, че си донякъде в Анкх-Морпорк. Значи отказваш млякото от як? Мога да ти предложа мляко от крава, коза, овца, камила, лама, кобила, котка, кучка, делфин, кит или алигатор.
— Какво?! Алигаторите нямат мляко!
С тези думи Лу Цзе безшумно докопа най-големия черпак.
— Не твърдя, че ми беше лесно да го издоя.
Метачът хвана дръжката по-удобно.
— Приятелю, а какво е това място?
— Сега си в… млекарната.
Мъжът до мивката изрече думата многозначително, сякаш казваше „замък на ужасите“, сложи поредната бутилка да се изцежда и все още застанал с гръб към Лу Цзе, вдигна ръка. Всички пръсти освен средния бяха свити.
— Монахо, знаеш ли какво ти показвам?
— Един не особено дружелюбен жест.
Лу Цзе усещаше приятната тежест на черпака в ръката си. Бе прибягвал и до далеч по-неудобни за боравене оръжия.
— Ех, твърде повърхностно го тълкуваш! Монахо, ти си стар човек. Виждам колко столетия си натрупал. Познай какво ти показвам и ще научиш кой съм аз.
Студът в млекарната започна да хапе малко по-силно.
— Показваш ми среден пръст — отбеляза Лу Цзе.
— Пфу!
— „Пфу“ ли?
— Ами да — пфу! Имаш мозък. Използвай го.
— Виж, било е много любезно от твоя страна да…
— Монахо, ти познаваш тайната мъдрост, която всеки жадува. — Миещият бутилките помълча. — Дори подозирам, че познаваш и явната мъдрост, скрита пред очите на всички, затова никой не я търси. Кой съм аз?
Лу Цзе се вторачи в самотно изпружения пръст. Стените на залата се замъглиха. Стана по-студено.
Мислите му се забързаха, пришпорени от прилежно подредените спомени.
Нито мястото беше нормално, нито този мъж. Пръст. Един пръст. Единият от петте… Единият от Петимата. Слабички отгласи на прастара легенда настояха за внимание.
Пет без едно е равно на четири.
И едното остава.
С подчертана кротост Лу Цзе окачи черпака на кукичката.
— Единият от Петимата. Петият от Четиримата.
— Ето, справи се. Познах, че си добре образован.
— Ти си… онзи, който се махнал, преди те да се прочуят, нали?
— Да.
— Но… това е млекарна, а ти миеш бутилки!
— Защо пък не? Трябва да запълвам с нещо времето си.
— Но… ти си бил Петият конник на Апокалипсиса! — не можеше да се начуди Лу Цзе.
— И съм готов да се хвана на бас, че няма да си спомниш името ми.
Метачът се замисли.
— Не мога. И не ми се вярва да съм го чувал някога.
Петият конник се обърна. Очите му чернееха. Целите. Лъскавочерни без дори помен от бяло.
— Името ми — започна Петият конник — е…
— Да?
— Името ми е Рони.
Безвремието се натрупваше като лед. Вълните в морето замръзваха. Птиците бяха приковани във въздуха. Светът замря.
Но не притихна. Долавяше се звук като плъзгането на пръст по ръба на неимоверно огромна чаша.
— Да вървим! — подкани Сюзън.
— Не чувате ли? — спря се Лобсанг. — Нямаме никаква полза от това…