Тя го бутна обратно в сенките. Нататък по улицата се появи сивия закачулен силует на Ревизор и се завъртя на място. Въздухът около него се изпълни с прахоляк, превърна се във вихрушка, която на свой ред стана някакво човешко подобие, задържало се неуверено на краката си.
Олюляваше се още малко. Вдигна ръце към очите си и ги разгледа. После закрачи устремно нанякъде. След малко към него се присъедини втора подобна фигура, излязла от близката пресечка.
— Никога не са се държали така — промърмори Сюзън, щом двойката свърна зад ъгъла. — Кроят нещо. Да ги проследим.
— Ами Лу Цзе?
— Че защо да го мисля? На колко години бил според теб?
— Казва, че е на осемстотин.
— Значи е труден за убиване. Рони е горе-долу безобиден, ако внимаваш и не спориш с него. Хайде!
Тя тръгна по улиците.
Събираха се Ревизори, провираха се между застиналите каруци и неподвижните хора. Оказа се, че отиват на площад „Сатор“, едно от най-обширните открити пространства в града. Беше пазарен ден. Безмълвни фигури стърчаха около сергиите. Но сред тях щъкаха сиви силуети.
— Те са стотици — установи Сюзън. — Всички са се сдобили с човешка плът и изглежда ще се съвещават.
Господин Бял губеше търпение. Доскоро не подозираше, че изобщо го има, защото поначало му беше присъщо. Сега обаче откриваше, че то се изпарява. И усещаше необичайно сгорещяване в главата. Нима беше възможно мислите да са горещи?
Гъмжилото от въплътени Ревизори го стрелкаше с неспокойни погледи.
— Аз съм господин Бял! — заяви той на злополучния новопристигнал Ревизор, когото доведоха пред него. Потръпна от вълнение, че говори в първо лице, но оцелява. — Не може и ти да си господин Бял. Ще започнем да се объркваме.
— Но ние вече изчерпваме цветовете — намеси се господин Виолетов.
— Немислимо е — отсече господин Бял. — Цветовете са безброй.
— Но не и наименованията им — вметна госпожица Сивокафеникава.
— Не е така. Всеки цвят трябва да има наименование.
— Успяхме да изброим едва сто и три наименования за зеленото, преди цветът да стане забележимо синкав или жълтеникав — сподели госпожица Алена.
— Но нали оттенъците са безкрайно множество!
— Наименованията не са.
— Задължително е този проблем да бъде решен. Добавете го в списъка, госпожице Кафява. Ще дадем име на всички възможни оттенъци.
Ревизор с женски форми гледаше потиснато.
— Не мога да си спомня всяко нещо, което поискам. А и не разбирам защо ти се разпореждаш.
— Ако не броим изменничката, аз съм най-старши сред въплътените.
— С някакви си секунди — възрази госпожица Кафява.
— Това не е съществено. Старшинството е неоспоримо. То е факт.
Наистина беше факт. А Ревизорите се отнасяха с почит към фактите. Господин Бял знаеше и факта, че вече над седемстотин Ревизори се размотават доста непохватно из града.
Господин Бял сложи край на неспирното въплъщаване. Все повече негови съратници се излагаха на риск. Той наблегна на примера с изменничката — явно човешкият облик подтикваше съзнанието към тревожни нагласи на мисълта. Необходимо беше да проявяват крайна предпазливост. Единствено на онези с доказана способност да оцеляват ще бъде позволено да се въплъщават и да довършат започнатата работа. Факт.
Ревизорите се отнасяха с почит към фактите. Поне досега. Госпожица Кафява отстъпи заднешком.
— Въпреки всичко е опасно да се намираме тук. Според мен е по-подходящо да се освободим от плътта.
Господин Бял не можа да възпре самостоятелната реакция на тялото си, което изсъска през зъби:
— И да останат неизвестни за нас неща ли?! Непознатото е опасно. Ние научаваме много тук.
— Но наученото е неразбираемо — упорстваше госпожица Кафява.
— Колкото повече научим, толкова по-разбираемо ще стане. Няма нещо, което ние не можем да разберем — натърти господин Бял.
— В момента не разбирам защо ръката ми се стреми да влезе в много силен допир с твоето лице — сподели госпожица Кафява.
— Именно за това говоря. Ти не разбираш, следователно е опасно. Осъществи желанието си и ще научим повече.
Тя го зашлеви.
Той опипа бузата си.
— У мен се пораждат неочаквани мисли да не допусна повторение на това действие — заяви той. — И горещина. Забележително е, но тялото наистина си позволява самостоятелно мислене.
— А у мен — подхвана госпожица Кафява — неочакваните мисли са свързани с удовлетворение и опасения.
— Ето че научаваме още нещо за хората — обобщи господин Бял.
— Но какъв е смисълът? — У госпожица Кафява опасенията се засилваха, докато се взираше в кожата, потрепваща под едното око на господин Бял. — Хората нямат никакво значение за нас. Те са вкаменелости. А кожата под едното ти око трепка.