— По-точно казано — вие човек ли сте?
— Ха! Човек съм, колкото си и ти. Но няма да отрека, че имам някой и друг скелет в семейния гардероб.
„Както го казва…“ — сепна се Лобсанг.
— Да го разбирам в прекия смисъл, нали? — попита направо.
— Всъщност — да. А това нещо на гърба ти… Какво ще се случи, когато спре да се върти?
— Ще ми свърши времето, разбира се.
— Аха… В такъв случай едва ли има значение, че цилиндърът забави ход и спря, докато онзи Ревизор си упражняваше сръчността с брадвата.
— Не се ли върти?!
Втрещеният Лобсанг заопипва зад гърба си.
— Май и ти имаш скрити дарби.
Ухилената Сюзън се облегна на стената.
— Моля ви! Навийте ме отново!
— Добре, добре. Ти си…
— Хич не беше смешно да протакате и първия път!
— Не се обиждам, защото си знам, че нямам чувство за хумор.
Тя стисна ръцете му, когато той трескаво засмъква от себе си ремъците на хамута.
— Не ти е нужен, проумей най-сетне! Само ти тежи и те бави! Довери ми се! Не се поддавай! Ти сам определяш времето си. И няма смисъл да се питаш как го правиш.
Той се пулеше уплашен.
— Но какво става?!
— Всичко е наред — увери го Сюзън, събрала цялото си търпение. — Знам, че е голямо сътресение. Когато ме сполетя, нямаше кой да поговори с мен, така че ти си късметлия.
— А какво ви сполетя?
— Открих кой е моят дядо. Не, не ме питай. Сега се съсредоточи. Е, къде трябва да се намираш?
— Уф… уф… — Лобсанг се огледа. — Ей там, струва ми се.
— Дори не би ми хрумнало да се заяждам откъде знаеш това. Пък и ще се отдалечим от онази сган. — Тя му се усмихна. — Гледай нещата откъм добрата им страна. Млади сме, имаме цялото време на света… — Тя метна големия гаечен ключ на рамо. — Хайде да се позабавляваме.
Ако все още съществуваше времето, можехме да споменем, че няколко минути след излизането на Сюзън и Лобсанг в работилницата нахълта наперено фигурка с наметалце, не по-висока от една педя. Последва я гарван, който кацна на вратата и се вторачи с дълбоко подозрение в сияещия часовник.
— Опасен ми се вижда — сподели птицата.
— ПИСУК? — промърмори Смърт на мишките, устремен към часовника.
— Я не ми се прави на герой — предупреди го Куот.
Плъхчето стигна до основата на часовника, зяпна я с изражение от рода на „колкото са по-засукани, толкова по-лошо се спихват“ и я цапардоса с малката си коса.
Е, постара се. Щом острието докосна основата, блесна ослепителна светлина. За миг Смърт на мишките се превърна в пръстеновидна черно-бяла мъгла около часовника и изчезна.
— Аз к’во ти разправях? — Гарванът разроши перата си с човка. — Сега се чувстваш последен глупак, а?
— … и тогава се замислих — какво ли поприще подобава на особа с моите дарби? — разказваше Рони. — За мен времето е само една от многото посоки. И внезапно се сетих, че хората искат млякото да е наистина прясно. Всеки държи да му бъде доставено рано сутринта.
— Да, все пак е нещо по-добро от миенето на прозорци — подкрепи го Лу Цзе.
— Влязох в този бизнес замалко веднага след изобретяването на прозорците — призна си Рони. — Преди това бях градинар на повикване. Искаш ли още гранясало масло от мляко на як?
— Да, моля — подаде чашата си Лу Цзе.
Монахът беше на осемстотин години, затова си позволяваше отдих. Някой герой би изхвърчал незабавно в смълчания град и…
Ето ти го препъникамъка. След това героят по неволя би умувал какво да стори. А опитът, трупан осем столетия, подсещаше Лу Цзе, че станалото — станало. Ако ще да се съхрани само в съседната комбинация от измерения (строго погледнато), пак не можеш да го върнеш назад. Часовникът отброи часа и времето спря. По-късно щеше да се намери някакво решение на проблема. А засега чашата чай и беседата с неговия спасител, който се отличаваше с ясен ум, запълваха времето до решителния момент. В края на краищата Рони не беше млекар, неотличим с нищо от хилядите други.
Лу Цзе отдавна бе прозрял, че за всичко си има основателна причина, освен може би за футбола.
— Добра ти е стоката, Рони — похвали той домакина си. — Напоследък ядем такова масло, че не заслужава да смажеш колелата на каруцата с него.
— Зависи от породата — кимна познавачът Рони. — Отивам да издоя млякото от високопланински якове, живели преди шестстотин години.
— Е, наздраве! — вдигна чашата си Лу Цзе. — И все пак е странно… Ако кажеш на хората, че отначало Конниците на Апокалипсиса са били петима, но един е напуснал групата и сега е млекар, ами… малко ще се учудят. И ще им мине през ума да попитат защо ти…