Выбрать главу

За миг очите на Рони заискриха в сребристо.

— Творчески разногласия! — изръмжа той. — И раздута представа за собствената значимост. Някои биха казали, че… Не ми допада да говоря за това. Естествено желая им всякаква сполука.

— Естествено — повтори Лу Цзе безстрастно.

— Проследих кариерата на всеки от тях с голям интерес.

— Не се съмнявам.

— Знаеш ли, че дори не ме включиха в официалната история? — спомена Рони.

Вдигна ръка и в нея се появи книга. Изглеждаше нова-новеничка.

— А ето какво пишеха преди това — натърти кисело. — „Книга на Ом, Пророчества на Тобрун“. Не си ли го срещал? Висок брадат тип, често се кикотеше.

— Не го заварих.

Рони му подаде книгата.

— Това е първото издание. Виж втора глава, седми стих.

Лу Цзе зачете на глас:

— „Тогаз Ангелът, що носеше бели одежди, отвори Желязната книга и яви се пети конник в колесница от пламтящ лед. Рухнаха законите, срина се подчинението и множеството нададе вопъл: «О, Господи, сега вече затънахме до вратовете!»“

— За мен се отнася — гордо подчерта Рони.

Очите на Лу Цзе се загледаха в осми стих:

— „И аз съзрях твари досущ като зайци, пъстро оцветени — повечето на карета, и те май се въртяха лудешки, а шумът бе като от разливане на големи каци сироп.“

— Махнаха този стих в следващото издание — просвети го Рони. — Старият Тобрун лесно се поддаваше на всякакви видения. Отците-основатели на омнианството пъхаха в свещените книги каквото им скимне. Е, тогава всичко беше ново и свежо. Разбира се, Смърт си беше Смърт, но другите не бяха нищо повече от Местен неурожай, Свада и Изприщване.

— А ти?… — вметна Лу Цзе.

— Публиката вече не се интересуваше от мен. Поне това ми се внушаваше. В онези дни изнасяхме представленията пред малко зрители. Тук напаст от скакалци, там — изворът на племето пресъхнал или пък избухнал вулкан… Радвахме се на всяка забивка и в най-затънтената провинция. Нямаше място за петима. — Рони изсумтя. — Така ми казаха.

Лу Цзе остави чашата на масата.

— Е, Рони, много приятно си побъбрихме, но времето… времето вече не ни пришпорва, в това е проблемът.

— Ъхъ. Научих. По улиците гъмжат копоите на Закона — отново пламнаха очите на Рони.

— На Закона ли?

— Дхлангите. Ревизорите. Заради тях отново бе създаден стъкленият часовник.

— Убеден ли си?

— Дай да се разберем — може да не съм от Страховитата четворка, но още имам очи и уши.

— Но това е краят на света!

— Не — спокойно го поправи Рони. — Всичко си е на мястото.

— Само че не се движи наникъде!

— Е, не е моя работа, нали? — вдигна рамене Рони. — Аз се занимавам с мляко и млечни продукти.

Лу Цзе огледа искрящата от чистота млекарна, лъскавите бутилки, сияещите гюмове. Ама че занимание за някой, който не е подвластен на времето… Поне млякото винаги ще е прясно.

Пак се взря в бутилките и една мисъл изплува ненадейно в ума му.

Конниците имаха човешки облик, а хората са суетни. Умението да се възползваш от нечие самолюбие си е същинско бойно изкуство и Лу Цзе го практикуваше от векове.

— Обзалагам се, че мога да позная кой си ти — заяви той. — Ще открия истинското ти име.

— Нямаш никакъв шанс, монахо — обезсърчи го Рони.

— Не монах, а прост метач — поправи го безметежно Лу Цзе. — Рони, ти ги нарече „служители на Закона“. Задължително е да има закон, нали? А сега те определят правилата. Винаги има правила, а?

— Аз се занимавам с мляко и млечни продукти — повтори Рони, обаче някакво мускулче заподскача под едното му око. — Доставям и яйца по допълнителна уговорка. Перспективен бизнес. Дори се питам дали да не наема още хора за млекарната.

— Защо? — учуди се Лу Цзе. — Не биха имали какво да вършат.

— Ще разширя и производството на сирене — упорстваше Рони, без да го поглежда. — Страхотно се търси на пазара.

— Правилата спечелиха битката. Вече нищо не помръдва. Няма нищо неочаквано, защото няма и какво да се случи.

Рони седеше, вторачен в празното пространство.

— Ясно ми е, Рони, намерил си своето призвание — кротко подхвана Лу Цзе. — Никой не спори, че всичко при теб свети от чистота. Сигурно останалите от групата ще се зарадват, че ти… сещаш се, де… се оправяш добре в живота. Но не разбрах защо… ъ-ъ… ме спаси?

— Моля? Ами изпълних своя дълг на милосърдието…

— Ти си Петият конник, господин Соах. Дълг на милосърдието ли?…

„Само дето отдавна приличаш на хората… И искаш да науча кой си ти. Хиляди години такъв животец. Направо си се съсирил. Ще ми се опъваш чак до края, но копнееш да изкопча името ти от теб.“