Очите на Рони блеснаха.
— Аз наглеждам своите хора, Метачо.
— Значи и аз съм от твоите хора?
— Имаш… някои забележителни достойнства.
Спогледаха се.
— Ще те върна на мястото, където те намерих — отсече Рони. — И съм дотук. Вече не се занимавам с тези бъркотии.
Ревизорът лежеше по гръб с отворена уста. Понякога издаваше немощни звуци като хленченето на комар.
— Опитай пак, господин…
— Тъмно авокадо, господин Бял.
— Наистина ли съществува такъв цвят?
— Ами да, господин Бял! — разпалено потвърди господин Тъмно авокадо, който никак не беше сигурен в този факт.
— Тогава опитай пак, господин Тъмно авокадо.
Господин Тъмно авокадо с голямо нежелание посегна надолу към устата на просналата се фигура. Пръстите му доближиха на сантиметри от целта, когато лявата ръка на легналия сякаш по своя воля се стрелна и ги стисна. Изпукаха кости.
— Усещам остра болка, господин Бял.
— Какво има в устата му, господин Тъмно авокадо?
— Господин Бял, както изглежда, това е изпечен продукт от ферментацията на зърно. Усещането за остра болка не изчезва.
— Значи е вид храна?
— Да, господин Бял. В момента усещането за болка не може да бъде пренебрегнато.
— Но нали аз заповядах никой да не яде и да не пие, както и да не прави други излишни експерименти със сетивата си?
— Така е, господин Бял. Острата болка, която споменах нееднократно, надхвърли границите на поносимостта. Сега какво да правя?
Идеята за „заповеди“ беше нова и напълно непривична за Ревизорите. Бяха свикнали с общите решения, а и до тях стигаха, едва когато изчерпеха всички възможности за бездействие. Общите решения всъщност не бяха ничия отговорност, значи нямаше и кой да бъде обвинен.
Но телата разбираха добре заповедите. Несъмнено това свойство беше неразделна част от човешкия свят и Ревизорите се впуснаха да го изучават. Бездруго нямаха избор. У тях се пораждаха всякакви чувства, когато им нареждаше мъж, размахващ оръжие с тежко острие. Изненадаха се, че стремежът да се съветват и обсъждат съвсем гладко премина в непреодолимо желание да се покорят пред оръжието.
— Защо не го убедиш да пусне ръката ти?
— Той като че е в безсъзнание, господин Бял. Очите му са кръвясали. Издава тихо пъшкане. Но тялото му изглежда изпълнено с решимост хлябът да не бъде изваден от устата му. Позволявате ли отново да засегна въпроса за непоносимата болка?
Господин Бял даде знак на още двама Ревизори. С немалки усилия откопчиха пръстите на легналия от китката на господин Тъмно авокадо.
— Ето какво ни предстои да проучим — установи господин Бял. — Изменничката също го споменаваше. Господин Тъмно авокадо, още ли имаш болезнени усещания?
— Господин Бял, усещам и студ, и парене в ръката си.
— Колко необичайно — промърмори господин Бял. — Вече ми е ясно, че ще се занимаем задълбочено с болката.
Господин Тъмно авокадо откри, че някакъв гласец в главата му изпищя уплашено, щом чу тези думи, а господин Бял продължи:
— Какви други храни намерихте?
— Познаваме имената на 3719 храни — застана пред него господин Индиго-виолетов.
Той вече беше специалист по храните — още една новост за Ревизорите. Досега сред тях нямаше специалисти. Каквото знаеше един, знаеха го всички. Ако някой знаеше повече, това би му придало следа от индивидуалност. А индивидите умираха. Но знанието даваше също власт и значимост, което пък означаваше, че не се даваш лесно на смъртта. Не му беше лесно да разнищи парадокса и той като мнозина други Ревизори се сдобиваше с тикове по лицето.
— Назови ми някоя храна — нареди господин Бял.
— Сирене — незабавно отвърна господин Индиго-виолетов. — Разлагащ се продукт от краве мляко.
— Да намерим сирене — реши господин Бял.
Трима Ревизори минаха по улицата.
Сюзън надникна от входа.
— Сигурен ли си, че вървим в правилната посока? Вече излизаме от центъра на града.
— Отиваме на мястото, където трябва да бъда.
— Е, добре, но тези тесни улички не ми допадат. Не ми харесва да се крия.
— Забелязах.
— Какво е това пред нас?
— Задната стена на Кралския музей на изкуствата. От другата му страна е Широката улица. Натам отиваме.
— Ориентираш се бързо за момче от планините.
— Израснах тук. Знам и пет начина да вляза с взлом в музея. Преди бях крадец.
— А аз преди можех да минавам през стени — сподели Сюзън. — Но откакто времето спря, не успявам.
— Наистина ли сте минавала през плътна стена?
— Да. Семейна традиция — сопна се Сюзън. — Хайде да влезем в музея. Там едва ли има някой и в по-нормални дни.