Лобсанг и Сюзън бързаха по тихите коридори. Както и в „Снобинс“ тук трудно можеше да се познае дали времето е спряло или не. Поначало между тези стени отминаването му едва се долавяше. Монасите от Ой Донг смятаха музея за ценен източник на резерви.
Сюзън спря изведнъж и вдигна глава към грамадна картина в позлатена рамка, заела цяла стена във въздълъг коридор.
— Охо…
— Какво е това?
— „Битката при Ар-Гаш“, нарисувал я е Блиц.
Лобсанг се взираше в напуканата, замърсена боя и покриващия я жълтокафеникав лак. Цветовете бяха избледнели до десетина кални оттенъка, но още личеше нещо могъщо и зло.
— Да не е искал да изобрази ада?
— Не. Показал е древен град в Клач преди хилядолетия — обясни Сюзън. — Но дядо ми казва, че хората сами го превърнали в ад. Блиц полудял, докато рисувал картината.
— Ъ-ъ… много хубави буреносни облаци… — преглътна тежко Лобсанг. — И… ъ-ъ… превъзходно показано сияние…
— Я виж какво излиза от облаците — посочи Сюзън.
Лобсанг примижа.
— А-а, да. Четиримата конници. Често ги рисуват…
— Преброй ги отново — подкани го тя.
Лобсанг зяпна.
— Има дв…
— Стига глупости, тук са пет…
Сюзън видя накъде гледа той. Изобщо не го интересуваше картината.
Двама Ревизори се отдалечаваха припряно към Порцелановата зала.
— Те бягат от нас! — изсъска Лобсанг.
Сюзън сграбчи ръката му.
— Не е точно така. Но винаги се съветват! Задължително е да са най-малко трима! Ей сега ще се върнат, не се помайвай!
Задърпа го към съседната зала.
В далечния край се мяркаха сивкави фигури. Двамата продължиха тичешком край прашасали гоблени и нахълтаха в друга зала, огромна и прастара.
— Олеле! О, богове, тук има картина с три огромни розови жени, покрити само с… — забърбори Лобсанг, влачен покрай стряскащото творение.
— Не се разсейвай! Към главния вход се минава отсам! Тук гъмжи от Ревизори!
— Но какво ще търсят в някаква си стара художествена галерия?
Забиха пети с приплъзване по мраморния под. По-широкото стълбище водеше към горния етаж.
— Там сами ще се напъхаме в капана — възрази Лобсанг.
— Покрай всички стени има балкони — напомни Сюзън. — Ела!
Повлече го нагоре по стъпалата, минаха през сводест проход. И спряха.
В залата под тях шетаха Ревизори.
— Какво, по дяволите, им е хрумнало сега? — прошепна Лобсанг.
— Мисля — мрачно процеди Сюзън, — че вникват в изкуството.
Госпожица Мандаринова изпитваше раздразнение. Тялото й непрекъснато отправяше странни искания към нея, а тя не постигаше кой знае какво в поверената й работа.
Рамката, доскоро обграждала „Каруца, затънала в река“ на сър Робърт Куспидор, беше облегната на стената. Самото платно бе прилежно навито до нея. А пред рамката имаше купчинки боя, внимателно подредени по големина. Няколко десетки Ревизори разлагаха боите на съставните им молекули.
— Някакъв резултат? — попита тя, крачейки напред-назад покрай редицата.
— Не, госпожице Мандаринова. Досега открихме само познати молекули и атоми — отвърна един Ревизор с леко пресекващ глас.
— Да не би да е важно съотношението им? Равновесието в молекулите? Основната геометрична структура?
— Продължаваме с…
— По-чевръсто!
Другите Ревизори, изследващи усърдно картината (която според тях още съществуваше, щом всяка нейна молекула беше в залата), за миг се озърнаха и пак се заеха с работата си.
Госпожица Мандаринова се разяряваше още повече от факта, че не разбираше какво поражда гнева й. Вероятно една от причините се криеше в особения поглед на господин Бял, когато й възлагаше задачата. Поначало Ревизорите не бяха свикнали да се гледат, защото изглеждаха еднакво. Не им беше привична и идеята, че човек може да каже много неща само с изражението на лицето си. Или че тялото реагира необичайно, когато види такова изражение на нечие лице, в случая на лицето на господин Бял. Когато я погледна така, тя едва се пребори с ужасното желание да съдере с нокти кожата от лицето му.
А това беше нелепо. Никой Ревизор не би трябвало да има такива чувства към друг Ревизор. Всъщност не би трябвало да има никакви чувства.
Беснееше. Всички те загубиха твърде много от способностите си. Беше смехотворно да общуват чрез шаващи части от кожата си, а пък езикът… Гнусно…
Доколкото знаеше, в цялата история на Вселената нито един Ревизор не бе познавал чувството на погнуса. Но това окаяно тяло й предоставяше изобилие от възможности да се гнуси. Би могла да се отърве от него всеки миг, обаче… частица от нея не искаше да го допусне. Секунда след секунда я измъчваше страшният копнеж да остане в тялото си по-дълго.