И усещаше глад. В това също нямаше никакъв смисъл. Стомахът представляваше торба за смилане на храна. Не му се полагаше да дава заповеди. Нищо не пречеше на Ревизорите да поддържат съществуването си чрез размяна на молекули с околната среда и използване на всеки източник на енергия наблизо. Това беше неоспорим факт.
Но я се опитай да го внушиш на стомаха… Усещаше стомаха си непрекъснато. Той се сърдеше шумно. Нейните вътрешни органи я тормозеха. Защо, по дяв… защо беше нужно да копират и вътрешните органи на хората? Гнусно…
Не можеше да търпи повече. Идеше й да… идеше й да… да изрази себе си, като изкрещи най… най… най-отвратителните думи…
— Разногласия! Безредие!
Другите Ревизори се озъртаха втрещени.
Но тези думи не отприщваха чувствата на госпожица Мандаринова. Не носеха силата, която й беше необходима. А-а, ето…
— Органи! — изрева тя, доволна от находката си. — Какво ме зяпате, бе… органи такива?! Вършете си работата!
— Разпарчетосват всичко — прошепна Лобсанг.
— Нагледен пример за Ревизори в действие — вдигна рамене Сюзън. — Те смятат, че така се изучава света. Да знаеш, противни са ми. Ама наистина.
Лобсанг я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. В манастира не беше въведен еднополов режим. Тоест… беше, но никой там не се сещаше за израза, защото възможността в манастира да има и жени не бе хрумвала дори на умове, способни да мислят за пространство с шестнадесет измерения. Гилдията на крадците обаче признаваше охотно, че момичетата по нищо не отстъпват на момчетата във всички обирджийски специалности. Лобсанг си спомняше с добри чувства своята съученичка Стеф, която можеше да ти открадне дребните монети от задния джоб на панталона и се катереше по сградите по-ловко от наемните убийци. Той не се срамуваше от момичетата. Но Сюзън го плашеше до… смърт. Сякаш у нея имаше таен извор на гняв, който Ревизорите отприщиха.
Не можеше да забрави как тя халоса с гаечния ключ онзи в магазина. Просто сви вежди съсредоточено, като че за да е сигурна в добре свършената работа.
— Да вървим ли? — подкани той.
— Погледни ги — съскаше Сюзън. — Само Ревизор е способен да надроби картина, докато се чуди какво всъщност я превръща в произведение на изкуството. Те биха разглобили часовника в търсене на тиктакането. Как ми се иска да имах цял куп оръжие…
— По-добре да тръгваме…
— Мръсниците се промъкват в главата ти, ако им позволиш — не помръдваше от мястото си Сюзън. — И по едно време започваш да си казваш „Трябва да има закони“ или „Не съм измислил аз тези правила“, или…
— Убеден съм, че е наложително да тръгваме — предпазливо настоя Лобсанг. — И то защото неколцина от тях се качват по стъпалата.
Главата й се завъртя мигновено.
— Тогава защо стоиш като залепен?!
Профучаха през следващия сводест проход, минаха на бегом през изложбена зала с грънци и чак в края й погледнаха през рамо. Преследваха ги трима Ревизори. Те не тичаха, но в походката им се долавяше зловещо послание: „Ние няма да спрем, докато не ви докопаме.“
— Добре, сега оттук…
— Не, оттам — посочи Лобсанг.
— Това не е нашата посока! — озъби се Сюзън.
— Да, обаче има табела „Оръжия и доспехи“!
— И какво от това? Да не би да имаш голям опит с оръжията?
— Нямам! — гордо отвърна Лобсанг и се усети, че тя ще го разбере неправилно. — Разберете, обучен съм да се бия без…
— Може пък аз да намеря някакъв меч като за мен! — изръмжа Сюзън и закрачи устремно.
Когато Ревизорите влязоха в галерията, не бяха трима. Сивата тълпа се поколеба.
Сюзън си бе намерила меч във витрина с доспехи от Ахатовата империя. Дългата забрава май бе притъпила малко острието, но гневът й сякаш пламтеше по ръба му.
— Няма ли да бягаме? — осведоми се Лобсанг.
— Не. Те винаги ще ни догонват. Не знам дали можем да ги убиваме в този свят, но поне ще им се прииска да сме ги убили. Ти не си ли избра оръжие?
— Не, защото съм обучен да…
— Тогава не ми се пречкай, разбрахме ли се?
Ревизорите пристъпяха нерешително и Лобсанг се озадачи.
— Нали уж не можем да ги убием?
— Не знаем колко зависими са станали от човешкия си облик.
— Но те изглеждат уплашени.
— Имат човешки форми — подхвърли тя, без да се обръща. — Човешки тела. Съвършени копия. А човешките тела са трупали хилядолетия наред нежеланието да бъдат разсичани. Все някак се е просмукало в мозъците, не мислиш ли?
Ревизорите ги обкръжиха и се хвърлиха към тях. Естествено нападнаха всички едновременно. Никой не би искал да е пръв.