Трима посегнаха да хванат Лобсанг.
Харесваше тренировките по бойни изкуства в доджото на манастира. Разбира се, там всички носеха дебели предпазни дрехи, пък и никой никого не се опитваше да убие. Лобсанг се справяше добре, защото го биваше в цепенето на времето. Винаги можеше да разчита на това допълнително предимство. Значи не се налагаше да се престарава в техническите умения.
Тук обаче нямаше предимство. Липсваше време, което да цепи.
Послужи си със смесица от сна-фу и окидоки, както и всичко друго, което можеше да му бъде от полза. Ако при истинска схватка се държиш като в доджото, скоро умираш. А и сивите същества не бяха достойни противници. Само се опитваха да хванат и да увиснат. И една бабичка би могла да се опази от тях.
Просна двама на пода и се извъртя към третия, който се мъчеше да го стисне за шията. Отби опипващите ръце, замахна за удар по врата и се смръзна.
— Стига глезотии! — стресна го гласът на Сюзън, а острието на меча й изсвистя край лицето му.
Главата пред него се отдели от тялото с фонтан не от кръв, а от пъстър пръснал се прашец. Тялото се изпари, съвсем за малко се преобрази в закачулена сива роба и изчезна.
Лобсанг чу тупване на два трупа зад гърба си. Сюзън впи пръсти в рамото му.
— Защо се колебаеш?
— Това беше жена!
— Не беше! Затова пък беше последният досадник. Да се махаме, преди да се домъкнат и останалите.
Тя кимна към другата група Ревизори, които ги наблюдаваха втренчено от отсрещния край на залата.
— Не са никакви бойци — установи Лобсанг, щом си пое дъх. — Но какво правят онези?
— Учат се. Ти можеш ли да се биеш още по-добре?
— Разбира се!
— Радвам се, защото следващия път ще се бият, както ти го направи сега. Накъде да вървим?
— Ъ-ъ… натам!
Лобсанг спря в подножието на една стълба. Червено въже, в момента кораво като тръба, ясно показваше, че тази част от музея не е достъпна за посетителите. Имаше и допълнителен намек на една табела:
— Аз би трябвало да се кача там — посочи той.
— Тогава какво чакаш още? — скара се Сюзън и прескочи въжето.
Тесните стъпала ги изведоха на широка празна площадка. Тук-там бяха оставени сандъци.
— Таванът — позна Сюзън. — Я постой… Тази табела пък защо е тук?
— „Мини наляво“ — прочете Лобсанг. — Е, може би преместват обемисти предмети.
— Вгледай се в табелата, моля те! — троснато заповяда Сюзън. — Недей да виждаш каквото очакваш, а онова, което е пред очите ти!
Лобсанг се вгледа.
— Ама че тъпа табела…
— Хъммм… Все пак е интересно. А според теб накъде да вървим? Не вярвам, че ще се мотаят дълго, преди да решат да ни подгонят.
— Близо сме! Откъдето и да влезем, все ще е добре!
— Както кажеш.
Тя се промуши в тясната пролука между два сандъка.
— Защо мислите, че тепърва ще решават? — попита Лобсанг, щом навлязоха в сумрака.
— Защото табелата долу забранява достъпа на външни лица.
— Е, ще нарушат ли забраната?
— Не веднага. Но ще ги мъчат страшни угризения, че не бива да постъпват така. Те се подчиняват на правилата. Посвоему самите те са правилата.
— Само че е невъзможно да се подчиниш на табелата „Мини наляво/надясно“, каквото и да сториш… А-а, сетих се…
— Трупането на опит е забавно, а? О, ето още една.
— Сполучливо — одобри Сюзън. — Не можеш да се подчиниш…
— … защото няма слон — довърши Лобсанг. — Май започвам да му хващам цаката…
— Това е клопка за Ревизори — допълни Сюзън и се вторачи в един сандък.
— Ето още едно добро попадение — посочи Лобсанг.
— Хитро измислено — съгласи се Сюзън. — Питам се обаче… кой ли е сложил табелите?
Някъде зад тях отекваха гласове. Говореха тихо, но изведнъж някой се развика:
— … пише наляво, но сочи надясно! Безсмислица!
— Вината е твоя! Не се подчинихме на първата табела! Горко на онези, които се залутат по пътя на безредието!
— Я не ми говори така, органична твар! Ей сега и аз ще ти повиша глас…
Слаб звук, задавено хъркане и писък, отдалечил се в небитието.
— Те да не се бият помежду си? — сащиса се Лобсанг.
— Можем само да се надяваме. Продължаваме нататък.
Провираха се в лабиринта от пролуки между сандъците и подминаха поредната табела.