— Аха… вече ни избива на метафизика — поклати глава Сюзън.
— Защо пък да се наведат? — зачуди се Лобсанг.
— Именно — защо?
Зад тях сред сандъците нечий глас се извиси до вой:
— Що за органичен проклет слон?! Къде е слонът?
— Няма никакъв слон!
— Тогава как е възможно да има табела?
— Това е…
… и отново немощното хъркане, последвано от чезнещ писък. След това… тропот на бягащи крака.
Сюзън и Лобсанг отстъпиха в сенките. Тя промърмори:
— Какво ли настъпих?
Наведе се и събра мекото лепкаво петно. Тъкмо се изправяше и иззад ъгъла изскочи Ревизор.
Блещеше се диво и отчаяно. Трудно съсредоточи погледа си върху тях, като че се мъчеше да изрови спомена кои са и какви са. Държеше обаче меч, и то както подобава.
Зад него се надигна неясна фигура. Едната ръка го докопа за косата и дръпна главата му назад. Другата шляпна по отворената му уста.
Ревизорът размаха ръце, после застина. И се разпадна — мъничките частици се разлетяха и се превърнаха в пустота.
За миг последните шепи направиха опит да образуват във въздуха малък закачулен силует. Но и той се изрони в нищото с безсилен вик, чут по-скоро с косъмчетата по врата.
Сюзън впи поглед във фигурата.
— Ти си… не може да си… какво си ти?
Фигурата мълчеше. Може би защото дебел плат покриваше устата и носа. Ръцете й бяха защитени с дълги здрави ръкавици. А това се набиваше на очи — иначе бе облечена с блещукаща вечерна рокля. И бе увила пухкава скъпа кожа около шията си. И имаше раница на гърба си. И носеше огромна шапка, перата по която стигаха три застрашени вида птици да изчезнат напълно.
Фигурата порови в раницата и протегна ръка с парче тъмнокафява хартия, сякаш предлагаше свещено писание. Лобсанг пое внимателно листчето.
— Тук е написано „Луксозна бонбониера, фирма «Хигс & Микинс»“… Шоколадови бонбони ли?!
Сюзън разтвори пръсти и погледна смачкания ягодов пълнеж на дланта си. После отново се взря преценяващо във фигурата.
— Защо беше сигурна, че това ще ги довърши?
— Моля ви! Аз не ви заплашвам с нищо — увери приглушеният глас иззад превръзката на устата. — Но ми останаха само бонбоните с лешници, а те не се топят достатъчно бързо.
— Моля?! — блещеше се Лобсанг. — Значи току-що убихте Ревизор с шоколадов бонбон?
— Да, последният с портокалов крем. Тук е лесно да ни открият. Елате с мен.
— Ревизор… — рязко произнесе Сюзън. — Но и ти си Ревизор. Не е ли така? Защо да ти се доверявам?
— Защото няма други, на които да се доверите.
— Но ти си на тяхна страна — натърти Сюзън.
— Бях на тяхна страна — поправи я лейди Ле Гион. — Сега предпочитам да мисля, че съм на своя страна.
На тавана живееха хора. Тук имаше цяло семейство. Сюзън се питаше дали присъствието им е официално одобрено или не, или пък е някакво междинно състояние, толкова присъщо за Анкх-Морпорк, който вечно страдаше от недостиг на подслон. Твърде голяма част от живота на града протичаше на улиците, защото за него просто нямаше място под покривите. Цели родове отглеждаха потомството си на смени, за да бъде ползвано леглото по двадесет и четири часа в денонощието. Както изглеждаше, уредниците на музея бяха настанили своето домочадие на тавана.
И изненадващата им спасителка се бе пренесла тук. Семейството… тоест будната смяна от него седеше около масата, приковано от безвремието. Лейди Ле Гион свали шапката си, окачи я върху майката и разпиля косата си по раменете. После смъкна дебелите превръзки от носа и устата си.
— Тук сме в относителна безопасност. Повечето от тях бродят по главните улици. И… добър ви ден. Името ми е Безмер Ле Гион. Знам коя си, Сюзън Сто Хелит. Но не познавам младежа, а това е изненада за мен. Предполагам, че сте намислили да унищожите часовника?
— Да го спрем — уточни Лобсанг.
— Чакай, чакай! — намеси се Сюзън. — Нещо не се връзва. Ревизорите мразят всичко, което има и най-слабичък досег с живота. А ти също си Ревизор, нали?
— Нямам представа каква съм — призна лейди Ле Гион. — Но в момента съзнавам, че съм всичко онова, което Ревизорът се стреми да не бъде. Ние… те… ние трябва да бъдем спрени!
— С шоколад ли? — вметна Сюзън.
— Вкусовите усещания са ни непознати. Чужди. Не можем да се защитим от тях.
— Но защо… шоколад?
— И една суха бисквитка едва не ме уби — сподели нейна светлост. — Сюзън, може ли да ти подскаже въображението какво означава за пръв път да вкусиш нещо в устата си? Ние създадохме умело телата си. С изобилие от вкусови рецептори по езиците. Дори водата ни въздейства като вино. А шоколадът… Съзнанието направо се изключва. Не остава нищо друго освен вкуса. — Тя въздъхна. — Допускам, че такава смърт е прекрасна.