— Другите как ти се струват?
— Хирад, от всички има полза — вдигна рамене елфът. — Троун направо е роден за боец с меч. Ериан вече е прочута с дарбите си за магия, с присъединяването на Джандир най-после имаме стрелеца с лък, за който отдавна си мечтаехме, а Уил… Уил е много повратлив хитрец. Всичко в отряда се уравновесява. Талан и аз ги заклехме според Кодекса и в твое отсъствие ги приехме в отряда. Знам, че не го правим така, но нямаме време да видим как ще се проявят в още сражения, а искахме да се уверим, че ще те следват като предводител, без да се двоумят. Талан, ти ще добавиш ли нещо?
— Съгласен съм с теб — промълви Талан, но гледаше отнесено. — Ти се чудеше за Уил, но Троун ще го държи изкъсо. Ериан скърби и не се знае какво може да й хрумне. Внимавайте с нея.
— Подписаха договора за сегашната задача и знаят в какво се въвличат — продължи Илкар. — Дензър им разказа всичко до последната неприятна подробност. Не се уплашиха. Ние нямахме такъв избор, нали? Оцелеят ли, ще бъдат богати, ако не… тогава парите нямат значение.
— Вярно си е — сбърчи чело Хирад. Пак го налягаше умората. — Я да се затътря вътре и да си полегна малко.
Тримата тръгнаха бавно към двора пред сградата. Стигнаха до вратата срещу отворената порта, но Талан ги спря.
— Вижте… Не ми е лесно да го кажа, но не мога да продължа. Напускам отряда.
Илкар и Хирад претеглиха думите му безмълвно, а той продължи:
— Много задружни бяхме с Рас и Ричмънд. Приемането ни в Гарваните, битките рамо до рамо с вас бяха най-доброто в живота ни на воини. Но двамата ги няма, а следващия път краят ще настъпи за мен. Проумях го, когато намерих Ричмънд… а той бе умрял сам. — Въздъхна и се почеса по темето. — Жалко че не го обяснявам както трябва. Де да знам… изведнъж не ми остана хъс. Поменът за Ричмънд ми дойде в повече, а няма да понеса погребението на още някого от Гарваните.
Хирад не продума, само кимна. Лицето на Илкар помръкна, очите му се присвиха нерадостно.
— Разбирате ли ме? Някой от вас няма ли най-сетне да си отвори устата?
— Разбирам те — промълви варваринът. — Когато седях до Сирендор и гледах мъртвешкото му лице… идеше ми да си строша меча. Реших да не го правя. Само съжалявам, че и ти не си решил същото.
Той се отпусна на стъпалата пред входа.
— Друго няма ли да му кажеш? — намръщи се елфът.
— Че какво друго има за казване? Щом не иска да остане с нас, ще ни бъде в тежест и е по-добре да се разделим. И той го знае, и аз. Ти също, Илкар.
— Да не бяхме затънали в тази история, щях да се съглася. Но ако не си забравил, сега е различно. За съжаление според мен ще бъде по-опасен за нас, ако не е в отряда.
— Това пък защо… — обади се Талан.
— Познават те! — троснато го прекъсна Илкар. — Знаят как изглеждаш, къде си бил и ще те подгонят, за да изтръгнат сведения от теб. Боговете са ми свидетели, Талан, че всеки, слуга на Върховните вещери ще бъде готов да плати с живота си за онова, което ти е известно. Ти не само научи какво представляват катализаторите за Крадеца на зората, но и къде могат да бъдат намерени. Ако си тръгнеш сега, как да сме сигурни, че си в безопасност, а не те изтезават да им признаеш всичко?
— Знаеш, че ще умра, но няма да проговоря.
— Да, но ако някой ти позволи да избираш… — Илкар се запъна, щом долови колко е ядосал Талан. — Не се съмнявам в твоята вярност към нас. Но понякога може да ти отнемат избора дали да умреш. Не си маг и не си способен сам да спреш сърцето си.
Талан кимна замислено.
— И все пак как ще ме открият, ако дори не научат, че съм напуснал отряда? И накъде съм тръгнал?
Елфът се изсмя мрачно.
— Има само едно безопасно убежище за теб — Хълмът на Ксетеск, но защо ли си мисля, че и там няма да те приемат с отворени обятия? — Той въздъхна. — Моля те да промениш решението си. Или поне да помислиш още.
— Какво друго правих тези дни — писах спомени ли?
— Отказваш се от битката за бъдещето на Балея. Талан го мушна с пръст в гърдите.
— Чуй нещо от мен, Илкар. Не искам да ми обясняваш какво върша. Бездруго ми е криво, няма нужда и ти да ме гълчиш. — Разпери ръце. — Моля ви да ме разберете, не да дадете съгласието си. Напускам и толкова.
Той закрачи сърдито към портата.
— Не можем да му позволим — натърти Илкар.
— Нито да го спрем — възрази Хирад.
— На Дензър това изобщо няма да му хареса.
— Да се цупи колкото си ще. Това засяга само Гарваните.
— Отказвам се да ти говоря! — Елфът пристъпи от крак на крак с досада. — И двамата ли не проумяхте досега какво се мъти? Нещо далеч по-важно от Гарваните. По-важно от всичко останало. Не можем да си позволим провал, никаква помощ не ни е излишна!