Хирад се надигна тромаво и отиде при масата с напитките. Сипа си вино, взе две бутилки и още чаши и се върна до огнището. Които нямаха чаша, си наляха.
— От известно време не сме длъжни да работим за никого, но е ясно какво иска да каже Талан — обади се Незнайния. — Тези двеста и петдесет хиляди означават, че можем да направим всичко, за което сме си говорили още в началото, а и всичко, за което не смеехме дори да мечтаем. Само помислете какви шансове ни се откриват.
— Май е най-добре да започнеш със снощния ви разговор. Хирад изгълта виното и си сипа още.
— Опитахме се да те събудим, не сме искали да те държим настрана — увери го Сирендор. — Излязохме от замъка, за да отидем при Ричмънд. Не знам какво почувстваха другите, но като гледах гроба на Рас, за пръв път ме споходи страх, че някой ден ще дойде моят ред. Или Илкар… — С плавен жест посочи всички и ръката му спря пред Хирад. — Или ти. Не искам да го допуснем. Искам бъдеще, и то докато съм още млад, за да му се порадвам.
— Вече сте решили, нали? — дрезгаво попита варваринът. Сирендор въздъхна.
— Поприказвахме си и разбрахме, че всички сме настроени така. Боговете са ми свидетели, Хирад, че от две години насам и ти подмяташ как ти е омръзнало. На всички ни се живее. Талан иска да пътешества, на Илкар все му додяват да се върне в Джулаца, а аз… знаеш какво искам аз.
— Да си съпруг и баща, а? — засмя се Хирад, въпреки че сърцето му се разтуптя, а в гърлото му заседна буца.
— Достатъчно е да се откажа от битките и кметът няма повече да се противи на сватбата ни — сви рамене Сирендор.
— Ъхъ… Сирендор Ларн под чехъла на кметската щерка.
Е, все някога трябваше да се случи. — Хирад избърса ъгълчето на лявото си око. — Другите го гледаха напрегнато. — Знаеш, че на никого няма да преча в избора му.
— Знам.
— И ти би трябвало да признаеш, че това е разумното решение — каза Незнайния, но варваринът му отвърна само с хладен поглед. — Ами че аз съм съсобственик на странноприемницата от поне десет години, но дали съм стоял зад тезгяха повече от десетина пъти?
— А ти? — вторачи се Хирад в Ричмънд.
— До вчера се колебаех. Уморих се. Омръзна ми дори да чакам кога ще се случи нещо. — Стисна устни и си разтърка челото. — А вчера направих грешка, която ще ми тежи до гроба. Сега си нямам доверие да застана в бойния строй и много ще се учудя, ако някой от вас разчита на мен.
Този път мълчанието се проточи. Хирад оглеждаше останалите Гарвани, но никой нямаше желание да подхване отново разговора.
— Не е за вярване — промълви варваринът. — Десет години… Цели десет години, а вие взехте най-важното решение в своя живот — и в моя, — докато спях.
Задушаваше го такъв гняв, че нямаше сили да изреве думите и гласът му остана равен. Признаваше пред себе си обаче, че дори не е гняв, а горчиво, покъртващо разочарование. Неизбежният завършек за Гарваните. Разпадането на отряда. Смешно, но в началото изобщо не му хрумваше, че ще го доживее. Безсмислено беше да гадае какво ще донесе бъдещето. До днес. Изведнъж то му се стовари на главата и Хирад откри, че се плаши от него. И то много.
— Извинявай, Хирад.
— Сирендор, просто ми се искаше някой да попита и мен.
— Знам. Но не стигнахме до решението снощи. Назряваше отдавна.
— Не ме попитахте, нали? — Варваринът прекрачи към вратата. Искаше да пийне още, да чува смях. — Слушайте, бивши бойци — подхвърли през рамо, — вие платете пиршеството, пък аз може и да ви простя.
Погледът на Стилиан изгаряше, лицето му почервеня. В събиращата камера под кулата му тримата магове гушеха глави в раменете си — бяха толкова изтощени, че нямаха сили да станат в знак на почит към своя господар.
— Искам отново да чуя какво точно се случи. Говореше тихо и сдържано, но гласът му сякаш запълваше малкото помещение.
— Узнахме едва преди три часа, но трябваше да проверим повторно, за да не допуснем грешка. Не искахме да тревожим никого преди доказателството да е неоспоримо — обясни стар маг, посветил целия си живот на тази задача.
— Не сте искали да тревожите никого? — В тона на Стилиан се промъкна леко ръмжене. — Най-голямото зло в историята на Балея е изчезнало някъде. Ако ме разтревожите, това ще е най-дребният ви проблем, повярвайте ми.
Тримата се спогледаха.
— Господарю, те не просто са изчезнали. Установихме, че ги няма не само в клетката, но според нас не са и в пространството между измеренията. — Старецът преглътна тежко. — Смятаме, че тяхната същност и душите им са се завърнали в Балея.
Тишината сякаш мачкаше ушите. Стилиан дишаше през зъби. Оглеждаше малката стая, скиците и картите на измеренията, стените с изписани по тях изчисления за резултатите от заклинанията. Върху единствената нащърбена маса бяха нахвърляни отворени бележници. Маговете зяпаха наплашено от столовете си към него, Найър и Ларион, които стояха от двете му страни. Нямаше нужда да се озърта, за да прецени и тяхното състояние — то достатъчно объркваше потоците от мана в помещението.