Всичко замря в залата. Хората се отдръпваха уплашено, за да направят път на Хирад, Илкар, Талан и Ричмънд. А Сирендор седна на стола, запретна ръкава и вдигна ръката си, за да огледа раната, която беше дълбока и кървеше обилно.
— Благодаря ти — обърна се към Незнайния. — Не я видях навреме и… Какво има?
Незнайния бе коленичил до трупа на жената, за да хване кинжала за дръжката. Доближи острието до очите си.
— Не! Не и това… що за гнусотия… Притисна другата ръка към челото си.
— Ей, Незнаен… — промърмори Хирад.
Огромният мъж вдигна глава и го погледна за миг. Очите му блестяха от сълзи. Бавно изви глава към Сирендор.
— Толкова съжалявам. Забавих се… Съжалявам…
— Ама какво толкова, да му се не види? — засмя се Сирендор и внезапно се задави. — Богове, не съм… — Извъртя се и повърна в огнището. — Студено ми е… — смънка немощно. Очите му кръвясаха пред погледа на Хирад, който избута Незнайния и приклекна до стола. — Помогни ми.
— Какво става?! — Сърцето на варварина сякаш щеше да изскочи от гърдите. — Какво ти е?
Усети ръка на рамото си и чу отговора на Незнайния:
— Хирад, това е отрова, която поразява нервите.
— Повикайте лечител, какво се туткате! Бягайте да доведете някого!
Пръстите се впиха в мускулите му.
— Късно е. Той умира.
— Не! — изчегърта гласът на Хирад.
Сирендор обърна лъсналото си от пот лице към него и се усмихна, но цялото му тяло се гърчеше и по бузите се стичаха сълзи.
— Хирад, не ме оставяй да умра. Всички ще живеем, нали?
— Не се плаши, дишай спокойно. Ще се оправиш. Сирендор кимна.
— Много е студено. Аз само…
Млъкна и очите му се затвориха. Хирад притисна длани към лицето му, горещо и хлъзгаво от потта.
— Не се предавай, Ларн. Не ме зарязвай така! Клепачите на Сирендор се надигнаха леко и той хвана ръцете на Хирад, Неговите бяха толкова изстинали, че варваринът трепна.
— Извинявай, Хирад, не мога. Прости ми… Ръцете се отпуснаха на пода и той умря.
ГЛАВА 6
— Коя беше тази?
Сана се взираше в очите на Хирад, умоляваше го да й помогне, за да проумее случилото се. Стояха в залата до вратата на задната стая. Кметът и двамата телохранители седяха при входа на „Гарваново гнездо“.
Сега Сана се владееше, но зачервените очи и бялото лице още напомняха за бурята в душата й. Гарваните отнесоха Сирендор в задната стая, положиха тялото му на масата и го покриха с чаршаф. Тя нахълта вътре, смъкна чаршафа, закрещя на мъртвия да се събуди, да отвори очи, да диша. Натискаше с длани гръдния му кош, отмяташе косата от лицето му, целуваше го по устните и се вкопчваше в ръцете му.
И през цялото време Хирад до стоеше до нея. Хем му се искаше да я извлече от стаята, хем копнееше да й се притече на помощ. За да вдъхнат незнайно как живот на Сирендор, да видят усмивката му. Но само гледаше, сдържаше сълзите и трепереше.
Накрая Сана се извърна към него, опря чело в рамото му и захлипа тихо. Хирад долавяше в мълчанието на Гарваните, че досегашният им живот е отминал безвъзвратно.
Изведе момичето от стаята и когато тя започна да се опомня, зададе въпроса. Той се почувства безсилен. И безполезен.
— Наемна убийца. От Ловците на вещери.
— Но защо…
— Тя не дойде да погуби Сирендор. Той обаче й се изпречи на пътя. — Варваринът сви рамене, макар да знаеше колко глупав е жестът. — Умря, защото спаси живота на друг човек.
— И какво? Това няма да го съживи. Хирад хвана ръцете й.
— Той живееше с този риск всеки ден.
— Но не и днес. Вече бе решил да не се бие.
— Да… Така беше — смънка Хирад след малко. — Ще видя сметката на онзи, който стои зад всичко това.
— Друго не можеш да измислиш, нали?
— Не мога.
Той отново вдигна рамене.
— Хирад, виждам само мрак наоколо. Всичко свърши… Тя стисна ръката му за миг, обърна се и отиде при баща си. Хирад я изпроводи с поглед, отвори вратата и се върна в задната стая.
Никой не говореше. Запалените дърва припукваха върху решетката в огнището, всички седяха с чаши в ръка и не продумваха. Той пристъпи към трупа на Сирендор. Чаршафът отново го покриваше, но варваринът се загледа в очертанията на лицето и докосна пръстите на едната му ръка, после се обърна.
— Дензър, защо онези искат смъртта ти?
— И ние току-що го попитахме — промълви Илкар.
— А той какво каза?
— Каза, че искал и ти да чуеш.
— Ето ме, може да говори.
— Ела да седнеш — помоли го Незнайния. — Напълнихме чаша и за тебе. Няма да ти олекне от пиенето, но ти сипахме.
Хирад кимна, върна се при тях и седна в своето кресло. Незнайния тикна бокал в лявата му ръка, докато дясната се пресегна и пипна облегалката на креслото на Сирендор. Не би могъл да погледне натам.