— Разбирам твоя стремеж да го проумееш… — благо изрече Дензър.
— Разбирал той… Как не! — грубо натърти Хирад. Опразни чашата си и я подаде на Незнайния за да му сипе още. — Няма да разбереш колко ми е празно в душата, а ти само се усукваш около отговора на единствения въпрос, който ще ми помогне поне да скърбя. Защо онази убийца искаше да те затрие на всяка цена?!
Тъмният маг не отговори веднага.
— Опитвам се да подредя всичко така, че да е свързано. Може ли да обясня още някои неща преди това?
— Не, можеш да ми обясниш едно-единствено нещо. Защо искаше да те убие?
Дензър въздъхна.
— Заради предмета, който нося.
— Кой предмет? — непреклонно продължи Хирад.
— Този. — Дензър извади изпод ризата си амулета, откраднат от Ша-Каан. — Това е ключът към работилницата на Септерн.
— Не беше ли по-лесно да избиеш вратата с ритник? — с безмерно презрение подхвърли варваринът. — Това ли било? Сирендор умря заради тази дрънкулка?! — Забеляза изражението на елфа и преглътна следващите думи. — Илкар, какво е това?
Елфът сякаш го гледаше отдалеч.
— Крадеца на зората… — изхриптя пребледнял като смъртник. — Той иска Крадеца на зората!
Ериан слагаше Арън и Том да спят, когато Исман влезе в стаята, без да почука. Похитителите я оставиха при децата целия следобед и вечерта, а тя реши да им разказва истории за старата магия. Близнаците неохотно се отделяха от прегръдката й.
По нейно искане в огнището имаше запалени дърва и единственият прозорец остана отворен през целия ден, но й отказаха момчетата да поиграят във вътрешния двор.
Първо трябваше да укроти страховете им, за да се заслушат в думите й. Както винаги, тя запълни времето с онова, към което се стремеше — да ги запознае най-подробно с магията на Дордовер. Говореше им за древността, когато имало само една Школа, а първият град на магове бил построен при Тривернското езеро. Не премълча и по-нерадостните години, през които настъпил разколът между Школите и всяка решила да издигне своя твърдина. Стигна до знанията и принципите, които насочват живота на всички магове и очертават различията между Школите, както и до маната, необходима за оформяне на заклинания.
Светлината гаснеше, а момчетата постепенно се уморяваха. Тя сложи още дърва в огнището. След вечерята от гореща супа, варени картофи и зелена салата, свършила в мълчание, изми лицата им и ги среса. Капитана бе наредил в стаята да има четка и кърпи, защото човек с достойнство винаги трябвало да изглежда спретнат. Жалко че самият той не даваше пример.
Исман ги стресна, когато Ериан им тананикаше приспивна песничка и те задрямваха. Близнаците се ококориха плашливо.
— Не можа ли да потропаш? — заяде се тя, без да го поглежда.
Стигаше й да чуе тежките звуци от ботушите му по студения каменен под.
— Капитана желае да разговаря с теб незабавно.
— Щом заспят моите момчета — отвърна тя тихо. Галеше ги по главите, за да се успокоят, но очите им шареха по нейното лице и гневът й пламна отново.
— Според Капитана времето с тях ти стига засега.
— Аз решавам дали е така — не се стърпя тя.
— Не.
Обърна се към вратата. Исман бе влязъл с още трима войници.
Ериан се наведе, целуна момчетата по челата и им прошепна:
— Трябва да изляза. Бъдете добри и заспивайте. Ще се върна при вас скоро.
Щом се изправи срещу Исман и неговите бандити, всяка клетка в тялото й се изпълни с желанието да ги разкъса. Можеше да се справи с четиримата наведнъж. Но децата й щяха да умрат. Не би успяла да ги измъкне от замъка, а Капитана имаше прекалено много войници тук. Тя спря почти оформеното заклинание и потокът от мана пресекна.
— Не беше нужно да си водиш биячите — ухапа поне с думи Исман. — Няма да ви създавам главоболия.
— Ти и другите като теб отдавна сте ни трън в петата — троснато отвърна той.
Капитана седеше зад бюрото и четеше книга, осветена от мекото сияние на два фенера. До лявата му ръка се виждаха опразнена до половината бутилка и пълна чаша. Не вдигна глава, когато тя пристъпи на мекия килим по заповед на Исман, който излезе и затвори вратата.
— Седни. — Капитана посочи стола с твърда облегалка от другата страна на бюрото. — Кажи ми — продължи, без да откъсва поглед от книгата, — за какво им е на Ксетеск да се сдобият с Крадеца на зората?
— Би трябвало да е очевидно — каза тя.
Той се вторачи в нея сурово и гласът му се вледени.
— Да предположим, че не е толкова очевидно.
— Който притежава Крадеца на зората, ще господства. Иначе за какво им е, как мислиш?
Тя запази привидно хладнокръвие, но мислите бушуваха в ума й, сърцето й се разтуптя трескаво. Опитваше да не си спомня, докато се занимаваше с Арън и Том, но сега отново се уплаши от страшната новина, която Капитана сподели с нея по-рано.