— Ще намерим друг да извърши заклинанието — сопна се Хирад.
Елфът прихна.
— Да бе! Ей сега ще отскоча да попитам Томас ще може ли да отдели малко време за това.
— Не извъртай думите ми.
— Не става ей така, Хирад. Дензър през целия си живот е изучавал Крадеца на зората. И ако е най-добрият познавач на заклинанието в Ксетеск, а не виждам защо да се съмняваме в думите му, значи е човекът с най-голям и може би единствен шанс да успее.
— Илкар, все пак вярваш ли му? — попита Талан.
— Защо ще ни лъже? Рискува аз да съобщя в Джулаца за Крадеца на зората и е прав за всичко, което ще последва, ако постъпя така. Богове, каква противна бъркотия…
Елфът стисна устни и пак се прегърби в креслото.
— Какъв избор имаме? — обърна се Талан към останалите.
— Никакъв — отговори му пак Илкар. — Поне ако се замислим. Е, да, можем да му откажем и да се заемем с Ловците на вещери, но какво ще стане, ако казва истината? Ще стоим настрана от битката за съдбата на цяла Балея.
Има и по-лошо — така ще оставим Ксетеск и Върховните вещери да се борят кой да овладее Крадеца на зората. А заклинанието означава абсолютно господство. Повярвайте ми, наистина е толкова могъщо. И не се заблуждавайте — ако Върховните вещери се завърнат, ще навлекат гибел на всички ни.
— Чак толкова ли са зли? — усъмни се Ричмънд.
— Да. О, богове, да! И ти ще си сигурен, ако знаеш историята им. Някога принадлежали към единствената Школа, но били прогонени отвъд Чернотрън заради нравите си. Векове наред подклаждали омразата си и усъвършенствали похватите за постигане на собственото си безсмъртие. И успели. Върнали се да вземат онова, което според тях им се полагало по право. Тогава сме ги победили. Този път няма да сполучим без Крадеца на зората. — Елфът млъкна, защото долови, че другите не вникват докрай в думите му. — От мен да знаете, Върховните вещери няма да завладяват, те ще разрушават, ще пометат всички на изток от планините. Зарекли се да го направят, когато били натикани в клетката от мана. Според мен трябва да тръгнем с Дензър… Ще го кажа направо — аз ще тръгна, дори да не съм с всички Гарвани до себе си. Но искам и вие да стигнете до същото решение. Може би ще загинем всички до един, но поне ще сме се опитали да направим нещо голямо.
— Мъченичеството в името на родината досега не беше сред мечтите ми — промърмори Талан.
— Но пък ще е нещо ново за Гарваните — натякна Ричмънд. — Няма да го правим само заради парите.
— Решението да се оттеглим от битките ни дава нов поглед върху избора — сви рамене Илкар, но усмивката му беше нерадостна.
— Само дето Сирендор нямаше шанс да избира — прошепна Хирад едва чуто.
— Вярно. Нито за миг не бива да забравяме всичко, довело до решението ни да се нагърбим със задачата. Стига да решим. Е? — подкани ги Незнайния.
— Аз държа в договора да бъде вписано, че участвам, за да се погрижа Крадеца на зората да бъде използван само и единствено срещу Върховните вещери. Правя го за Балея, не за Ксетеск — непреклонно изрече Илкар.
— А аз искам Дензър да поеме задължение да ударим Ловците на вещери при първа възможност — каза Хирад, загледан в трупа на Сирендор.
— Запомни ли, Талан? — попита Незнайния, щом се увери, че никой няма да добави други условия. — Дензър ще иска да подпише договора призори, затова започни да го съставяш веднага. Някой има ли да казва още нещо?
— Един въпрос — обади се Ричмънд. — Не е ли по-добре да охраняваме Дензър? По-точно амулета, който е у него.
— Не се безпокой, котаракът му ще го опази жив и здрав — отвърна Илкар.
Хирад изгледа косо елфа. Представяше си как животинчето би се справило с неколцина въоръжени мъжаги.
— Казваш, че котакът бил майстор на меча, а? Илкар се засмя, колкото и да бе посърнал.
— Хирад, това е Следник. Той споделя частица от съзнанието на Дензър… в известен смисъл. Готов съм да се обзаложа, че може да се превъплъти и в друга форма.
— Ааа, ясно — проточи варваринът, макар че нищо не разбра.
— Друг път ще ти обясня. Засега трябва да ми повярваш.
— Добре, господа — надигна се Незнайния. — Искам ви тук след един час за Помена. Дотогава нека оставим Хирад насаме със скръбта му.
Варваринът се усмихна с благодарност, а сълзите напираха в очите му. И когато всички излязоха, той си позволи да заплаче.
ГЛАВА 7
На Селин й провървя донякъде при измъкването от Теренеца, но предпочиташе да си внушава, че не е имало никаква опасност. Е, да, беше много досадно, че шаманът успя да я съзре толкова лесно въпреки прикриващото заклинание. Тя се сниши веднага щом стрелите литнаха към нея.