Най-сетне Илкар се позасмя, ушите му шавнаха и той се почеса по челото.
— Не съм човек, а елф, ако си забравил. Уви, историята не е от най-приятните. За едни Травърс е безупречен герой, започнал дълга война срещу злините на магията, за други — някогашен чудесен боец, сляп за истината днес.
— Ти от кои си?
Хирад се наведе напред, опрял ръце в рога на седлото, за да опъне малко мускулите на гърба си.
— И според мен е слепец. Не споря, че отначало замисълът му изглеждаше прекрасно, мнозина искаха да успее, включително и аз. След поражението при Подкаменния проход той събра около себе си група, решена да наложи такъв нравствен кодекс, който преди всичко да усмири разрушителните магии на Ксетеск и отчасти на Дордовер. Не си мислете, че искаше да ги обяви извън закона. Поне тогава не смяташе, че трябва да бъдат спрени веднъж завинаги, а само държани под око и заставени да се задоволят с безобидни проучвания. Тъй… По онова време се наричаха „Крилатата роза“ и татуираха на шиите си цвят на червена роза между две бели криле. — Елфът очерта с показалец кръг отляво на шията си. — Май трябвало да бъде символ на страст и свобода.
— И ти виждаше смисъл в това? — учуди се Незнайния.
— Е, донякъде. Отначало стремежите им бяха чисти. Искаха да премахнат от нашите земи сянката на онова, в което виждаха само тъмна магия. Твърдяха, че ще постигат целите си, без да прибягват до насилие.
— Как пък не! — изсумтя Хирад.
— Знам какво си мислиш — увери го Илкар. — Както и вие се досещате, идеалите им се позацапаха с времето и техните планове за… дали да го нарека регулиране на магията?… паднаха до лов на глави. Набелязваха си последователи на която и да било Школа, ако Травърс е решил, че са опасни. Разбира се, сега и аз съм в списъците им, особено след нежеланото ми обвързване с онзи там отпред.
— Още ли имат татуировки? — посочи шията си и Хирад.
— Не са същите — завъртя глава Незнайния. — Сега са целите в черно, макар да са запазили символа.
— Така е — потвърди Илкар. — Наричат се Черните криле. Може пък да се срамуват вече от розата, знам ли ги.
— Значи това ме е подсетило, че жената не е дошла за добро… — смотолеви Незнайния и Хирад не се сети веднага, че не говори на тях. — По дяволите!
— Какви ги приказваш? — попита варваринът.
— Познах татуировката. Ако се бях размърдал по-скоро, нищо чудно да бях спасил Сирендор. Може би… Лошото е, че още в първия миг разбрах на кого ще посегне — на Дензър, и нямах никакво желание да й попреча. Изобщо не ми пукаше дали ще остане жив. В известен смисъл и сега е същото.
— Само да не беше Крадеца на зората — напомни Илкар.
— Ако вярваме на Дензър — натърти Незнайния.
— Още си недоверчив, Незнаен, нали?
— А ти още си елф, Илкар, нали?
Сградите на Търговския съюз на Корина запазваха величавия облик на вече отминала епоха.
Залите, канцелариите, кухните и покоите на някогашната горда организация бяха разположени сред парк, за който и досега се грижеха усърдно градинарите на Корина. Получаваха заплащането си благодарение на завещана сума от третия граф Арлън в знак на почит към жертвите, направени от Търговския съюз през първите войни със западняците. Колко се бе променил късметът на рода Арлън оттогава — растящата сила на барон Блекторн от търговията с минерали ги погълна в сянката си.
Търговският съюз все още се опитваше да поддържа престижа си в очите на хората. Портата от ковано желязо водеше към виеща се алея, по която се стигаше до фасада с колони, двукрилата врата от абанос бе обрамчена в мрамор.
Главното здание беше на три етажа, изградено от бял камък, добит някога в каменоломните на канарите Денебре, седемдесет мили северозападно от Корина.
Но щом някой влезеше вътре, маската на благополучие се пропукваше. Навсякъде из фоайето бяха наредени брони, потъмнели и прашни. Вече нямаше излишни пари за лъскането им. Боята се лющеше, по ъглите се бяха настанили влажни петна и мухъл, застоялият въздух дразнеше носа.
Масата в банкетната зала беше нащърбена, одраскана и тук-там издълбана, тапицерията на креслата — протрита. А покоите… достатъчно е да се каже, че никой лорд или барон не би влязъл в своите, без да го придружава доверен телохранител.
Обстановката потискаше барон Гресе. Плахият му оптимизъм, че срещата изобщо е била свикана, бързо повяхна от привичните заяждания и разпри между дванайсетимата членове, които все пак си направиха труда да дойдат.