Дензър се усмихна.
— Щом предпочиташ да си го мислиш…
— Така ще бъде — прекъсна го Хирад. — Случи ли се пак да забравиш, от този миг нататък ще се оправяш сам. Или ще си мъртъв.
— Ас мен ще загине и Балея — напомни тъмният маг.
— Хъм… ако вярваме на думите ти — изгледа го Незнайния.
Дензър се смути.
— Но нали аз единствен знам какво трябва да бъде направено.
— Засега — подчерта Незнайния. — Не се тревожи, щом започнем да разбираме по-добре, ще ти кажем как трябва да подхванем работата според нас. Не се съмнявай в това.
Пак млъкнаха, съчките пращяха в огъня, ветрецът люлееше тънките клони по върховете на дърветата. Скоро щеше да притъмнее. Дензър изтръска лулата си в корен на дървото и изрече бавно:
— Ако позволите, предлагам да обсъдим дали не е време да поспим.
ГЛАВА 8
Разцепление. Недоверие. Подозрителност. Мана. Въздухът сякаш пращеше, наситен с тях.
Тривернското езеро се простираше в подножието на Чернотрън, където огромната планинска верига започваше постепенното си снижаване към морските води на Тривернския залив, врязан дълбоко в сушата сто и шейсет километра по на север. Укротено от магията, езерото създаваше идеални условия за пищната зеленина на дърветата, обкръжили го от три страни. Само източният бряг беше открит. Гъста трева, изпъстрена с ярки цветя, покриваше като прекрасен килим земята между дървесните стволове и този избуял живот се катереше нависоко по предпланините, където хладният вятър от билото допускаше само по-устойчиви храсти и мъхове. По бреговете се събираха всевъзможни птичи ята, техните пера във всеки оттенък на дъгата бяха гледка, разведряваща и най-загрубялата душа.
Честите порои, които се изливаха върху Чернотрън и пълнеха великолепни водопади по цялата дължина на хребетите му, изглежда не успяваха да смутят покоя на езерото. Подземни потоци го поддържаха независимо от сезона, а водопадът при по-продължителни дъждове разпенваше дълбок прекрасен вир, който полека преливаше в езерото.
И в деня на срещата повърхността на Тривернското езеро беше гладка, лек повей плъзгаше ситни вълнички във всяка посока. Тихото плискане на водата по брега би трябвало само да обогатява картината на покой заедно със светилото, което сгряваше през разпокъсаните облаци.
Но Павилионът нарушаваше тази идилия. Издигнал се гордо само на петдесетина крачки от водата, той фокусираше в себе си такова задушаващо напрежение, че то сякаш лепнеше по дрехите и караше косата да провисва, а кожата да бледнее.
Павилионът беше образец за геометрично съвършенство — всяка страна напълно равна на другите, четири еднакви входа на едно и също разстояние от центъра.
Навеси с цветовете на Школите засенчваха входовете и пред всеки бе строен отряд от съответната стража. Друг отряд стоеше вътре при входа.
А до входовете на еднакви квадратни маси се бяха настанили Магистрите и придружителите им. Херист — Върховен старейшина на Листерн, Барас — Главен посредник на Джулаца и неин пълномощник в Ксетеск, Вулдарок — Господар на кулата в Дордовер, Стилиан, Господар на хълма в Ксетеск.
От двете страни на всеки седяха още двама представители. В своето покрито с хермелин кресло Стилиан се опитваше да прецени как са настроени неговите… съвременници ли да ги нарече?… Или противници?
Барас от Джулаца. Познаваше добре този прастар елф. Нетърпелив, избухлив, умен. Ясните сини очи се открояваха на набръчканото лице, пищната грива от бяла коса бе вързана на тила и преметната през едното рамо. Както винаги пръстите на дясната му ръка си намираха повърхност, по която да потропват — този път страничната облегалка на креслото.
Херист, спокойният мълчаливец от Листерн. Облягаше се в дълбокото извито кресло и лицето му оставаше в сянка. Седеше със събрани под брадичката пръсти, иначе позата му показваше само невъзмутимост, доколкото беше възможно в такава компания. Стилиан го уважаваше за грижливо обмислените мнения, а и заради факта, че само на четиридесет и пет години той бе станал най-младият избран Върховен старейшина в историята на своята Школа. Сравняваше го със себе си, макар че бе постигнал своето издигане чрез далеч не толкова демократични методи.
Въздъхна. Вулдарок… Тлъстини и празен шум. Успееше ли някой да го ядоса, бълваше думите със скоростта на стрела от елфически лък и улучваше с точността на камък, запратен от катапулт. Господарят на кулата от Дордовер вече се зачервяваше, опрял лакти върху масата и прегърбен, очите му примижаваха, а туловището му едва се побираше в кресло, което скоро трябваше да бъде заменено с по-широко. Боговете да са им на помощ, защото Стилиан знаеше какво би означавало това — среща на определени от Школите дърводелци, които да изработят нови кресла за всички представители. Проклети да са всички от Дордовер и дребнавото им инатене всичко да е еднакво. И ушиване на нечие ново наметало стигаше да проточи споровете с дни.